— Да, но не са ходели на излети. Астри Монсен е много съвестна и наблюдателна жена. По думите й никога не я вземал през лятото. Това ме накара да се замисля.
— За какво? Хотел ли?
— Не е изключено. Но какво пречи и през лятото да отсядат в хотел? Мисли, Халвуршен. Сети се за най-близкото до ума.
Халвуршен издаде напред долната си устна и направи гримаса, за да покаже, че няма предложения. Хари се усмихна и силно издуха дима:
— Нали самият ти откри въпросното място.
Халвуршен вдигна вежди изненадано.
— Вилата! Разбира се!
— Нали? Луксозно и дискретно любовно гнездо. Семейството вече се е прибрало в Осло след края на сезона, а любопитните съседи са спуснали кепенците. И се намира само на час път от столицата.
— И какво от това? — попита Халвуршен. — Не ни помага особено.
— Не говори така. Ако докажем, че Ана е била в тази вила, Албю във всички случаи ще бъде принуден да обясни защо. Нямаме нужда от кой знае колко. Косъм. Наблюдателен търговец, който понякога им носи продукти.
Халвуршен се почеса по тила.
— Но защо да не пристъпим направо към въпроса и да открием отпечатъци на Албю в апартамента на Ана? Там сигурно гъмжи от такива.
— Защото едва ли са се запазили. Според Астри Монсен той изведнъж спрял да идва при Ана преди година. И така до една събота миналия месец. Тогава неочаквано се появил и пак я взел с колата. Монсен го помни ясно, защото Ана я помолила да следи да не влязат крадци.
— И предполагаш, че са заминали на вилата?
— Мисля — Хари хвърли димящия фас в локва, където той изсъска и умря, — че има причина Ана да е пъхнала тази снимка в обувката си. Помниш ли лекцията в Полицейската академия за обезопасяване на дактилоскопски следи?
— Да, малкото, което ни преподадоха. А ти?
— Не. В багажниците на три от служебните автомобили има куфарче със стандартното оборудване. Прах, четчица и пластмасов плик за отпечатъци. Ролетка, джобно фенерче, клещи, такива неща. Искам да запазиш една от тези коли за утре.
— Хари…
— И предварително се обади на търговеца. Помоли го да ти обясни подробно пътя. Спечели доверието му, за да не се усъмни. Кажи, че ще си строиш вила и архитектът те посъветвал да видиш вилата на Албю; той я бил проектирал. Само искаш да я разгледаш отвън.
— Хари, не можем просто…
— Вземи и щанга тип „кози крак“.
— Чуй ме!
Викът на Халвуршен накара две чайки да се снишат и да литнат към фиорда с дрезгави крясъци. Започна да изброява пречките на пръсти:
— Нямаме синя бланка с разрешение за обиск, нямаме доказателства, за да си го издействаме, нямаме… нищо. Но най-вече не разполагаме — или по-точно аз не разполагам — с всички факти. Защото ти не ми казваш всичко, нали, Хари?
— Какво те кара да…
— Много просто. Мотивът ти не е ясен. Познавал си дамата, но това не е достатъчно, за да хукнеш да нарушаваш всички правила и да влизаш с взлом в чужди вили и да рискуваш работата си. И моята. Знам, че понякога изперкваш, Хари, но не си идиот.
Хари погледна мокрия фас в локвата.
— Откога се познаваме, Халвуршен?
— Близо две години.
— За това време лъгал ли съм те?
— Две години не са много време.
— Питам те, лъгал ли съм те?
— Със сигурност.
— За нещо, което е важно?
— Не, доколкото знам.
— Добре. И сега нямам намерение да те лъжа. Прав си, не ти казвам всичко. И наистина рискуваш работата си, ако ми помогнеш. Но те уверявам, че ще загазиш още повече, ако ти разкажа останалото. Налага се да ми се довериш. Или да се откажеш. Все още можеш да се спасиш.
Загледаха се над фиорда. Чайките вече представляваха две точици в далечината.
— Ти как би постъпил на мое място? — попита Халвуршен.
— Щях да се откажа.
Точиците пак станах големи. Чайките се завръщаха.
Когато се върнаха в Управлението, на телефонния секретар ги чакаше съобщение от Мьолер.
Хари му звънна и Мьолер предложи да се поразходят.
— Където и да е — добави той, когато излязоха навън.
— При Елмер. Имам нужда да изпуша една цигара — обясни Хари.
Мьолер го последва по тревата успоредно на калната пътечка между Управлението и асфалтираната рампа към затвора. Хари не разбираше защо проектантите не съобразяват, че хората така или иначе откриват най-късата права между две точки, независимо къде е прокаран пътят. В края на пътечката лежеше полусъборена табела: Не тъпчете тревата.
— Нали те осведомиха за обира в „Грьонланслайре“ рано днес? — попита Мьолер.