— Така е редно — натърти тя, но не го погледна. — Без наказание обществото не би могло да функционира.
— Права си, но има и нещо друго, нали? Катарзис. Пречистването в отмъщението. Аристотел казва, че човешката душа се очиства от страха и състраданието, които трагедията пробужда в нея. Плашеща мисъл, нали? Чрез трагедията на отмъщението изпълняваме най-съкровеното желание на душата си.
— Не съм чела толкова много философия — Беате вдигна чашата и отпи голяма глътка.
Хари наведе глава.
— Нито пък аз. Само цитирам някои сентенции. Да минем на въпроса?
— Първо лошата новина — поде тя. — Реконструкцията на лицето зад маската е доста несполучлива. Получиха се само носът и очертанията на главата.
— А добрите новини?
— Жената, взета за заложница при обира на „Грьонланслайре“, се надява да разпознае гласа му. Определи го като необикновено тънък глас, почти го помислила за женски.
— Аха. Нещо друго?
— Да. Говорих с персонала на спортния център „Сатс“ и се поразрових. Трун Грете пристигнал там в два и половина и си тръгнал в около четири.
— Откъде си толкова сигурна?
— Защото при пристигането е платил за играта на скуош с кредитна карта. Системата е регистрирала плащането в 14:34. Нали се сещаш за откраднатата ракета за скуош? Той, естествено, е съобщил за нея на персонала. В доклада за деня служителката е записала колко време е прекарал там Грете. Тръгнал си е от спортния център в 16:02.
— Това ли е добрата новина?
— Не, имай търпение. Помниш ли мъжа с работния комбинезон, когото Грете видял да минава край фитнес-залата?
— Онзи с надписа „Полиция“ на гърба?
— Разгледах видеозаписа. Изглежда като залепяща се щампа на гърба и гърдите на комбинезона на Екзекутора.
— И?
— Ако е бил Екзекутора, може да е носел в себе си полицейски знаци и щампи и да ги е закачил, след като е напуснал обхвата на камерите.
— Аха — Хари сръбна шумно от кафето.
— Това обяснява защо никой не свидетелства за човек с черен работен комбинезон в района; непосредствено след обира там гъмжеше от полицаи в черни униформи.
— Какво научи в „Сатс“?
— Точно това е много интересно. Служителката помни как онзи петък мъж в работно облекло, когото взела за полицай, профучал покрай нея; помислила, че бърза за скуош или нещо подобно.
— Значи не знаят как се казва?
— Не.
— Това не ме кефи…
— Чакай, сега идва най-хубавото. Запомнила мъжа, защото го взела за дежурен полицай, но й направило впечатление колко безвкусна е останалата част от облеклото му.
Беате отмести халбата и на Хари му се стори, че по малките й устни заигра лека победоносна усмивка.
— Носел наполовина нахлузена маска, а чифт големи слънчеви очила закривали лицето му. Мъкнел и черен сак, който изглеждал доста тежък.
Хари се задави с кафето.
На улица „Довре“ между жилищните блокове висеше чифт обувки с връзките, окачени на въжето за простиране. Фенерът на въжето правеше всичко по силите си, за да осветява асфалтираната пътека, но есенният мрак сякаш бе изсмукал цялата светлина от града. На Хари това не му пречеше, той можеше да измине пътя от дома си до „Скрьодер“ и със завързани очи. Неведнъж го бе пробвал.
Беате получи списък с имената на посетителите, които са играли скуош или аеробика в „Сатс“ по времето, когато мъжът с работния комбинезон е бил там, и на следващия ден щеше да започне да звъни по домовете. Дори и да не открие човека, все пак имаше шанс някой, бил в съблекалнята с него, да опише външния му вид.
Хари мина под окачените на въжето обувки. Висяха вече от години и Хари отдавна се примири, че никога няма да разбере как са попаднали там.
Влезе във входа и завари Али да мие стълбището.
— Сигурно ненавиждаш норвежката зима — подхвърли той и грижливо си избърса обувките. — Само мръсотия и кал.
— В родния ми град в Пакистан видимостта е петдесет метра заради замърсяването на въздуха — усмихна се Али. — През цялата година.
Хари долови далечен, но добре познат звук. Сякаш има закон, според който телефонът винаги започва да звъни, щом можеш да го чуеш, но не и да го вдигнеш. Хари си погледна часовника. Десет. С Ракел се уговориха да му се обади в девет.
— Мазето ти… — подхвана Али, но Хари вече галопираше по стълбите, оставяйки отпечатък от грайферите на кубинките по всяко четвърто стъпало.
Щом отвори вратата, телефонът спря да звъни.
Събу си обувките. Прокара ръка по лицето си, отиде до телефона и вдигна слушалката. Жълто листче със записания телефонен номер на хотела стоеше залепено върху огледалото. Отлепи го и видя огледалното изображение на първия мейл от А#МЕН. При получаването го разпечата и закачи на стената. Стар навик: в Отдела за борба с насилието закачаха по стените снимки, писма и други подсказки, които да ги провокират да прозрат връзката между фактите и да стимулират подсъзнанието по един или друг начин. Хари не успя да прочете писмото от отражението в огледалото, но не беше и нужно: