Нека си представим, че си бил на вечеря у жена и на следващия ден тя е намерена мъртва. Какво ще направиш?
Влезе в хола, включи телевизора и потъна във фатерщула, но внезапно стана рязко, излезе в коридора и набра номера.
Ракел звучеше изтощена.
— В „Скрьодер“ — обясни Хари. — Тъкмо се прибирам.
— Звънях поне десет пъти.
— Какво има?
— Страх ме е, Хари.
— Аха. Много ли си изплашена?
Хари застана на вратата към хола със слушалка между рамото и ухото и намали звука на телевизора с дистанционното.
— Не много — отговори тя. — Малко.
— Не е толкова страшно, щом си малко изплашена. Това ще те направи по-силна.
— Ами ако ме обземе силен страх?
— Знаеш, че веднага ще дойда. Само ми кажи.
— Но аз вече ти обясних, че не можеш, Хари.
— Сега ти давам правото да промениш решението си.
Хари погледна мъжа с тюрбан и камуфлажна униформа на екрана. Приличаше на някого, лицето му изглеждаше познато.
— Светът ми се сгромолясва — оплака се тя. — Исках само да знам, че някой ме чака някъде там.
— Тук съм.
— Но звучиш толкова далече.
Хари обърна гръб на телевизора и се облегна върху рамката на вратата.
— Съжалявам. Но съм тук и мисля за теб, нищо че звуча далечен.
Тя се разплака.
— Извинявай, Хари, сигурно ме мислиш за ужасна ревла. Знам, че ме чакаш.
После прошепна:
— Сигурна съм, че мога да разчитам на теб.
Хари притаи дъх. Главоболието настъпваше бавно, но неудържимо като железен обръч, който постепенно стягаше цялата му глава. Когато затвори, вече усещаше всеки пулс в слепоочията си.
Изгаси телевизора и си пусна плоча на „Рейдиохед“, ала не изтърпя гласа на Том Йорк. Отиде в банята и си изми лицето. Постоя в кухнята, безцелно втренчен в хладилника. Накрая вече нямаше как да го отлага и влезе в спалнята. Екранът на компютъра се съживи и окъпа стаята в студена синя светлина. Свърза се с околния свят, който му съобщи, че е получил мейл. Сега я усети: жаждата. Опъваше крайниците му като впряг от обезумели кучета. Кликна върху писмото.
Трябваше да провериш обувката й. Снимката сигурно е била на нощното шкафче и тя я е взела, докато зареждах. От друга страна, това прави играта малко по-вълнуваща. Малко.
А#МЕН
P.S. Тя беше изплашена. Исках просто да го знаеш.
Хари пъхна ръка в джоба и извади ключодържателя. На него висеше месингова плочка с инициали АА.
Трета част
Двадесета глава
Кацането
Какво ли минава през ума на човек, взрян в дулото на оръжие? Понякога си мисля, че хората изобщо не разсъждават в такъв момент. Като жената, която срещнах днес.
— Не ме убивай — простена тя.
Наистина ли си е въобразявала, че подобна молба върши някаква работа? На баджа й пишеше Катрине Шоен; попитах я защо името й е странно, а тя само ме погледна с кравешко изражение и повтори:
— Не ме убивай.
Малко след това изгубих търпение, изкрещях и стрелях точно между рогата й.
Колите пред мен не помръдват. Усещам как потният ми гръб е залепнал за облегалката. Пуснах новините по радиото, но още не са съобщили нищо. Поглеждам часовника. По принцип би трябвало за половин час вече да съм пристигнал във вилата и да съм в безопасност. Автомобилът пред мен има кондензатор и аз изключвам вентилатора. Започнал е следобедният час-пик, но отнема повече време от обикновено. Дали някъде пред колоната няма катастрофа? Или пък полицията е поставила регулировчици? Невъзможно. Сакът с парите е на задната седалка под едно яке. Заедно със заредената пушка АГЗ. Двигателят на автомобила пред мен изръмжава мощно, шофьорът отпуска съединителя и мръдва два метра напред. После пак спираме. Тъкмо обмислям какъв вид да си придам, когато ги забележа: отегчен, изплашен или просто раздразнен. По ивицата между двете платна се задават двама души: жена в униформа и висок мъж в сиво палто. Разглеждат мнително автомобилите отляво и отдясно. Единият спира до някаква кола и разменя две-три доброжелателни думи с шофьора, явно забравил да си сложи колана. Навярно е просто рутинна проверка. Приближават. По новините съобщават, че температурата е 40 градуса и е препоръчително да се вземат мерки против слънчев удар. Самият аз започвам машинално да се потя, макар и да знам, че навън е хладно и мрачно. Намират се точно пред колата ми. Това е полицаят. Хари Хуле. Жената прилича на Стине. Погледна към мен, минавайки покрай автомобила ми. Въздъхнах с облекчение. Тъкмо да се засмея на висок глас, и на прозореца се почука. Бавно се обръщам. Страшно бавно. Тя се усмихва, а аз откривам, че стъклото е вече свалено. Странно. Тя казва нещо, но бучащият мотор отпред заглушава думите й.