Хари бе идвал тук много пъти, но винаги го обземаше усещането за нещо абсурдно, като се замислеше, че зад тези врати има хора, затворени по решение на обществото против тяхната воля. Хари не разбираше защо тази мисъл му се струва толкова плашеща. Все пак имаше нещо нередно да видиш физическото проявление на общественото, институционализирано отмъщение за престъпленията. Везна и меч.
Чу се подрънкване на ключове и надзирателят отвори врата с черен надпис „СТАЯ ЗА ПОСЕЩЕНИЯ“.
— Заповядайте. Само почукайте, като пожелаете да излезете.
Влязоха и вратата се затвори зад тях с трясък. В последвалата тишина Хари долови тихото бучене на луминесцентна лампа, която ту светваше, ту изгасваше, а пластмасовите цветя на стената хвърляха леки сенки върху бледите акварели. На стол, разположен в средата на по-късата жълта стена, зад маса, седеше мъж с правилна стойка, отпуснал ръце отстрани на шахматна дъска, поставена върху масата. Опънатата му назад коса минаваше над ушите. Носеше лъскав сив костюм, напомнящ работен комбинезон. Очертаните вежди и сянката, падаща от едната страна на правия му нос, образуваха ясно буквата Т всеки път, когато лампата изгасваше. Но в съзнанието на Хари се бе запечатал най-вече погледът от погребението, противоречивата смесица от страдание и безизразност, което напомняше на Хари за някого.
Хари направи знак на Беате да седне до вратата. Самият той придърпа стол до масата и се настани срещу Раскол.
— Благодарим ти, че ни отделяш от времето си.
— Времето — поде Раскол с изненадващо мек и тънък глас — тук не е ценно.
Говореше с източноевропейски акцент с твърдо „р“ и ясна дикция.
— Разбирам. Казвам се Хари Хуле, а това е моята колежка…
— Беате Льон. Приличаш на баща си, Беате.
Хари чу как Беате се задъха и се обърна наполовина към нея. Лицето й не беше пламнало, а напротив, бледата й кожа побеля още повече, а устата й застина в изненада, все едно някой й зашлеви плесница.
Хари се изкашля със забит в масата поглед и едва сега забеляза как почти неприятната симетрия около оста, разделяща помещението и Раскол по ширина, е нарушена от дребен детайл: царя и царицата върху шахматната дъска.
— Къде съм те виждал преди, Хуле?
— Най-често се подвизавам в близост до мъртъвци — отвърна Хари.
— Аха. На погребението. Значи си една от хрътките на началник отдела.
— Не.
— Не ти харесва да те наричат хрътка на шефа. Да не сте кръстосали шпаги?
— Не — Хари се замисли. — Просто не си допадаме. Май и ти не си пръв приятел с него, а?
Раскол се усмихна меко, а луминесцентната лампа премига.
— Дано не го е приел лично. А и костюмът май беше от най-евтините.
— Не костюмът е пострадал сериозно.
— Той искаше да му разкажа нещо. Така и направих.
— Обяснил си му, че доносниците се белязват завинаги ли?
— Никак не си глупав, старши инспекторе. Но това мастило ще избледнее с времето. Играеш ли шах?
Хари се опита да пропусне покрай ушите си точно назованата му длъжност от Раскол. Може би просто е отгатнал.
— Чудя се как си успял да покриеш предавателя после — сподели Хари. — Обърнали, разбрах, цялото отделение с главата надолу.
— И защо да съм скрил нещо? Белите или черните фигури?
— Говори се, че все още си мозъкът на повечето крупни обири в Норвегия; тук била базата ти, а твоят пай от плячката отива в чуждестранна банка. Затова ли си се погрижил да попаднеш в отделение А на „Бутсен“, защото тук срещаш престъпници с кратки присъди и като излязат скоро на свобода, реализират плановете, които кроиш в затвора? Как общуваш с тях, като излязат оттук? Имаш ли и мобилни телефони? Компютри?
Раскол въздъхна.
— Началото ти беше обещаващо, старши инспекторе, но вече започваш да ме отегчаваш. Ще играем ли, или не?
— Играта е скучна — отвърна Хари. — Освен ако не заложим нещо.
— Няма проблем от моя страна. За какво ще играем?
— За това — Хари вдигна ключодържател с един-единствен ключ и месингова плочка.
— Какво е това? — попита Раскол.
— Никой не знае. Понякога се налага да повярваш, че залогът си струва.
— И защо да го правя?
Хари се наведе напред.
— Защото ми вярваш.
Раскол се засмя високо.
— Дай ми една причина да ти се доверя, Спиуни.
— Беате — каза Хари, без да сваля поглед от Раскол — Моля те да излезеш и да ни оставиш сами.
Чу как тя почука на вратата. Последва подрънкване на ключове зад гърба му. Вратата се отвори, а после се затвори с гладко щракване.