— Опасявам се, че има само един начин. Да се отиде на място с тлъста пачка зелени американци.
— Колко?
— Достатъчно, та някой да ни посъветва с кого да говорим. А той пък да ни насочи към кого всъщност да се обърнем. А той пък да…
— Ясно. Колко?
— Хиляда долара трябва да стигнат на първо време.
— Сериозно ли говориш?
— Само дрънкам. Откъде да знам?
— Добре. Ще се заемеш ли?
— Зависи.
— Ще платя за проститутките. Ще пътуваш с най-евтиния полет и ще отседнеш в някоя дупка.
— Готово.
В дванадесет часа столовата в Главното полицейско управление гъмжеше от народ. Хари стисна зъби и влезе. Не принципите му, а някакъв инстинкт му пречеше да харесва колегите си. А с годините ставаше само по-лошо.
Ауне нарече състоянието му „съвсем обикновена параноя“.
— Самият аз страдам от същото. Мисля си, че всички психолози са ми вдигнали мерника, а всъщност са не повече от половината.
Хари обгърна с поглед помещението и забеляза Беате, седнала с кутията си за храна в компанията на мъж, обърнат с гръб. Хари се опита да мине, без да обръща внимание на погледите. Някой измърмори „здрасти“, но Хари го прие като иронично подмятане и не отговори.
— Преча ли?
Беате вдигна очи към Хари с изражението на жена, хваната на местопрестъплението.
— Ни най-малко — обади се добре познат глас и мъжът се изправи. — Тъкмо си тръгвах.
Хари настръхна — не принципно, а инстинктивно.
— Ще се видим довечера — усмихна се сияещо Том Валер към аленото лице на Беате, взе си таблата, кимна към Хари и изчезна.
Беате се втренчи в кафявото си сирене, стараейки се с всички сили да си придаде съсредоточено изражение. Хари седна.
— Е?
— Какво? — изчурулика тя с преиграно недоумение.
— Намерих съобщение на телефонния ми секретар. Имала си да ми казваш нещо ново — обясни Хари. — Предположих, че е спешно.
— Разнищих го — Беате отпи от чашата с мляко. — Става дума за фоторобота на лицето на Екзекутора, който програмата създаде. През цялото време ме измъчваше мисълта, че ми напомня за някого.
— Да не говориш за разпечатките, които ми показа? Та те дори и не се доближават до очертанията на човешко лице. Само някакви драсканици върху лист хартия.
— И все пак.
Хари вдигна рамене.
— Ти имаш fusiform gyrus. Давай.
— Снощи се сетих на кого ми прилича — отпи още една глътка и избърса мустака от млякото със салфетката.
— На кого?
— На Трун Грете.
Хари я изгледа продължително.
— Шегуваш се, нали?
— Не — възрази тя. — Само казах, че има известна прилика. А и все пак Грете се е намирал близо до булевард „Бугста“ по време на убийството. Но, както казах, разнищих случая.
— И как…
— Сверих го с психиатричната клиника. Ако крадецът, ограбил филиала на „Де ен Бе“ на булевард „Ширке“, е същият, не може да е Грете. По това време той си е седял в стаята с телевизора заедно с поне трима санитари. А и изпратих няколко момчета от Отдела по експертно-криминална дейност да вземат отпечатъци от дома му. Току-що Вебер ги сравни с отпечатъка върху бутилката от кока-кола. Определено не са негови.
— Значи за пръв път си сбъркала?
Беате поклати отрицателно глава.
— Търсим човек с определени сходства с външния вид на Грете.
— Съжалявам да го кажа, Беате, но Грете няма характерна външност. Той е ревизор и изглежда като такъв. Вече забравих как точно.
— Да — тя издърпа хартията между филийките, — но аз помня. Това ни е отправната точка.
— Мм. Май имам добра новина.
— Каква?
— Отивам към „Бутсен“. Раскол пожелал да говори с мен.
— Мили боже. Късмет.
— Благодаря — Хари се изправи. Поколеба се и изстреля:
— Не съм ти баща, знам, но ще ми позволиш ли един съвет?
— Разбира се.
Той се огледа, за да се увери, че никой няма да ги чуе.
— На твое място бих внимавал с Валер.
— Благодаря — Беате отхапа голямо парче от филията. — А казаното от теб за баща ми е вярно.
— През целия си живот съм живял в Норвегия — разказваше Хари. — Израснах в Опсал. Родителите ми бяха учители. Баща ми е пенсионер; след смъртта на майка ми живее като сомнамбул и само от време на време се отбива в света на будните. Малката ми сестра тъгува за него. И на мен ми липсва. И двамата ми липсват. Очакваха да стана учител. Аз също. Но се записах в Полицейската академия. И учих малко право. Ако ме питаш защо избрах да стана полицай, ще ти изредя десет убедителни причини, но лично аз не вярвам в нито една. Вече не се замислям много-много по въпроса. Имам професия, плащат ми, понякога смятам, че върша добра работа — оставям някакви следи. Преди да навърша тридесет години, се превърнах в алкохолик. А може би и преди двадесетгодишнината ми. Зависи от гледната точка. Наследствена обремененост? Възможно е. След като пораснах, научих, че дядо ми, който живееше в Ондалснес, е бил пиян всеки ден в продължение на петдесет години. Прекарвахме всяко лято при него до петнадесетата ми годишнина, без да забележа нещо. За жалост не съм наследил тази негова дарба. Вършил съм неща, които не могат да останат незабелязани. Накратко казано, цяло чудо е, че все още работя в полицията.