Раскол погледна Хари и кимна.
— Казвам се Раскол Баксхет. Името ми е албанско, но баща ми отричаше да сме албанци; според него Албания е аналният отвор на Европа. На мен, на братята и сестрите ми казваха, че сме родени в Румъния, а сме кръстени в България, нищо, че живеем в Унгария.
Раскол разказа, че семейството му принадлежало към мекарите, най-голямата група от албанските цигани. Отървали се от геноцида на Енвер Ходжа, като пресекли планините на Черна гора и се придвижили на изток.
— Пъдеха ни, където и да отидем. Обвиняваха ни, че крадем. Така и правехме наистина, но те дори не си даваха труда да намират доказателства. Имаше едно доказателство: бяхме цигани. Казвам го, защото, за да разбереш циганите, е необходимо да разбереш, че са родени с клеймото на нисшата каста. Преследвали са ни абсолютно всички режими из цяла Европа, без разлика дали са фашисти, комунисти или демократи. Само дето фашистите бяха малко по-дейни. Циганите нямат специално отношение към Холокоста, понеже така или иначе са свикнали да ги преследват. Като гледам, май не ми вярваш?
Хари вдигна рамене.
— През 1589-а в Дания въвеждат смъртно наказание за циганските главатари — продължи да разказва Раскол, скръстил ръце. — Петдесет години по-късно шведите решават да обесят всички мъже цигани. В Моравия режели лявото ухо на циганките, в Бохемия — дясното. Архиепископът на Майнц призовал всички цигани да бъдат екзекутирани без присъда, защото начинът им на живот е забранен. През 1725 година в Прусия приели закон, съгласно който без съдебен процес умъртвявали всички цигани над осемнадесет години; по-късно променили закона — възрастовата граница паднала до четиринадесет. Четирима от братята на баща ми загинали в плен и само един през войната. Да продължавам ли?
Хари поклати отрицателно глава.
— И това е логически затворен кръг — обобщи Раскол. — Причината да ни преследват, а ние да оцеляваме е една и съща. Ние сме — и ще си останем — различни. Както не ни допускат до топлината, така и ние не допускаме гаджовци при нас. Циганинът е мистичният плашещ чужденец, за когото не знаеш нищо, но затова пък за него се носят най-различни слухове. Поколения наред хората смятали циганите за канибали. Там, където израснах — в Балтени, недалеч от Букурещ — се говореше, че сме потомци на Каин и сме осъдени на вечно проклятие. Съседът ни — гаджо — ни даваше пари, за да стоим далече от семейството му.
Погледът на Раскол заснова по стените без нито един прозорец.
— Баща ми беше ковач, но в Румъния нямаше работа за ковачи. Наложи се да се преместим извън града, където се подвизаваха калдерите. В Албания татко беше булибаша — местният цигански водач и посредник в споровете, но сред калдерските цигани беше само безработен ковач.
Раскол въздъхна дълбоко.
— Никога няма да забравя погледа му, когато се прибра с малка кафява опитомена мечка, вързана на верижка. Беше я купил от група урсари с последните си пари. „Може да танцува“, каза татко. Комунистите плащаха, за да гледат танцуващи животни. Така се чувстваха по-добре. Стефан, брат ми, даде храна на мечката, но тя отказваше да яде и мама попита татко да не би да е болна. Той отвърна, че е вървял с нея от Букурещ пеша и й е нужна малко почивка. След четири дена мечката умря.
Раскол затвори очи и се усмихна тъжно.
— Есента със Стефан избягахме. Две гърла по-малко. Тръгнахме на север.
— На колко години бяхте?
— Аз на девет, той на дванадесет. Възнамерявахме да стигнем до Западна Германия. По онова време те приемаха бежанци от цял свят и им даваха храна. Сигурно така се опитваха да изкупят греха си. Стефан казваше: колкото сме по-малки, толкова по-големи шансове имаме да влезем в страната. Но ни спряха на полската граница. Стигнахме до Варшава. Пренощувахме под един мост, завити с вълнени одеяла в заградения район на Вжодня, източната гара. Знаехме, че там се навъртат шлепери — трафиканти на хора. След няколко дена търсене открихме един. Говореше румънски и се представи за водач през границата. Обеща да ни преведе до Западна Германия. Нямахме пари да му платим, но той ни успокои, че имало изход от ситуацията. Някои мъже плащали добре за млади, красиви циганчета. Не разбрах за какво говори, за разлика от Стефан. Той дръпна водача настрана. Започнаха шумно да обсъждат нещо, а водачът сочеше към мен, но Стефан клатеше отрицателно глава и накрая водачът махна примирено и отстъпи. Стефан ми каза да чакам и се качи в някаква кола. Послушах го. Времето течеше. Стъмни се и аз си легнах. През първите две нощи под моста се събуждах от свиренето на спирачките, когато товарните влакове пристигаха, но бях млад и слухът ми бързо привикна с шума: не от този звук трябваше да се боя. После заспах и се събудих едва когато посред нощ чух промъкващи се стъпки. Беше Стефан. Мушна се под одеялото и се притисна към влажната стена. Плачеше, но аз се престорих на заспал и пак стиснах очи. И след малко пак чувах влаковете — Раскол вдигна глава. — Обичаш ли влакове, Спиуни?