Вебер стисна тънката фина дръжка на порцелановата чашка за кафе между големия си дебел палец и пожълтелия от никотина показалец.
— Носеше се такъв слух. Не му повярвахме докрай. Говореше се, че избягал, но не от полицията. Според някои последният обир не протекъл по план. Грете изоставил съучастника си в беда.
— Как точно? — поинтересува се Беате.
— Никой не знае. Едни разправят, че Грете карал колата и си плюл на петите, щом полицаите дошли, а другият останал в банката. Други — че обирът минал успешно, но Грете отмъкнал всичките пари в чужбина. — Вебер отпи от кафето и внимателно остави чашата. — В нашия случай интересното е не как точно е постъпил Грете, а кого е измамил.
Хари погледна Вебер.
— Да не искаш да кажеш, че е бил…
Старият полицай кимна. Беате и Хари се спогледаха.
— Мамка му — изруга Хари.
Беате даде ляв мигач и зачака да се изниже колоната от автомобили, идващи отдясно от парка „Тьойен“. Дъждът барабанеше по покрива на колата. Хари затвори очи. Знаеше, че ако се съсредоточи, ще успее да преобразува звука от профучаващите автомобили в прибой на вълните при носа на ферибота. Вятърът милва лицето му, а той гледа бялата пяна, докато държи дядо си за ръка. Но сега няма време за това.
— Значи Раскол има неразчистени сметки с Лев Грете — обобщи Хари и отвори очи. — И го посочва като извършител на обира. Дали на видеозаписа наистина е Грете или Раскол само иска да му отмъсти? Или Раскол прави пореден опит да ни забаламоса?
— Или, както спомена Вебер, са само празни слухове — допълни Беате. Автомобилите продължаваха да се точат отдясно и тя барабанеше нетърпеливо по волана.
— Може би си права — прецени Хари. — Ако Раскол иска да си отмъсти на Грете, не му е нужна помощта на полицията. Но в случай, че са само слухове, защо уличава Грете, ако Грете не го е извършил?
— Така му е хрумнало, да речем.
Хари поклати отрицателно глава.
— Раскол е стратег. Не би уличил човек безпричинно. Не е сигурно, че Екзекутора няма съучастник.
— Какво имаш предвид?
— Може би друг планира обирите. Човек, вещ в набавянето на оръжие, на кола за бягството, на апартамент за прикритие. Чистач, който после заличава с магическа пръчка дрехи и оръжия. Перач, който пере пари.
— Раскол ли?
— Ако Раскол иска да отклони вниманието ни от истинския виновник, какво по-хитро от това да ни прати по следите на човек, който или никой не знае къде е, или е мъртъв и погребан, или живее под ново име в чужбина; заподозрян, когото никога няма да успеем да зачеркнем напълно. Като ни предостави такъв безсрочен проект, той ни подтиква да гоним собствената си сянка вместо неговия човек.
— Значи смяташ, че лъже?
— Всички цигани лъжат.
— Охо?
— Цитирам самия Раскол.
— Значи поне има чувство за хумор. И защо да не те излъже, ако е лъгал всички останали?
Хари не отговори.
— Най-после пролука — въздъхна Беате облекчено и леко натисна педала за газта.
— Почакай! — извика Хари. — Завий надясно. Към Финмарк.
— Добре — учудено се съгласи тя и сви по улицата пред парка „Тьойен“. — Къде отиваме?
— Да посетим Трун Грете в дома му.
Мрежата на тенискорта беше свалена. Прозорците на Грете не светеха.
— Не си е у дома — установи Беате, след като позвъни два пъти.
Прозорецът на съседите се отвори.
— Трун си е вкъщи — чу се дрезгав глас. На Хари му се стори, че набръчканото лице на жената е станало още по-кафяво отпреди. — Просто не иска да отвори. Звънете по-продължително.
Беате натисна копчето на звънеца и го задържа. Чуха тероризиращ стържещ звук от къщата. Прозорецът на съседите се затвори и след секунда се вгледаха в бледо лице с тъмносини кръгове, ограждащи равнодушен поглед. Трун Грете носеше жълт халат. Имаше вид на човек, току-що станал след едноседмичен сън, който не му е бил достатъчен. Вдигна безмълвно ръка и им направи знак да влязат. На кутрето на лявата му ръка блесна диамантен пръстен.
— Лев беше различен — обясняваше Трун. — Когато беше на петнадесет, едва не уби човек.
Усмихна се на въображаем образ, сякаш посетен от скъп спомен.
— Все едно бяха разделили комплект гени: които беше наследил той, липсваха у мен, и обратното. Израснахме на „Дисенгрена“. В тази къща. Лев беше легенда в махалата, а аз — само малкият брат на Лев. Един от първите ми спомени са от училище, когато Лев вървеше по ръба на покрива в междучасието. А училището беше на пет етажа, но никой от учителите не смееш да се качи да го свали. Стояхме долу и викахме, а той се олюляваше горе с разперени ръце. Все още виждам пред очите си фигурата му на фона на синьото небе. Не изпитвах никакъв страх, даже не ми минаваше през ума, че моят батко може да падне. И струва ми се всички мислеха така. Единствено Лев можеше да ступа братя Гаустен от блоковете от другата страна на училището, нищо че бяха с две години по-големи и бяха живели в изправителен дом. На четиринадесет Лев открадна колата на татко, отскочи до съседното градче и се върна с пликче бонбони — беше го задигнал от лавката на гарата. Татко така и не разбра. Лев даде бонбоните на мен.