Трун Грете имаше вид на човек, който напразно се опитва да се усмихне. Седяха около кухненската маса и той им направи какао. Изсипа го от кутия, в която остана дълго загледан. На нея с грижлив женски почерк пишеше КАКАО.
— Най-лошото е, че от Лев можеше да излезе нещо — продължи той, — но за беда всичко му омръзваше твърде бързо. Единодушно бе признат за най-големия футболен талант в училището от години, но когато го извикаха в местния отбор, той дори не се яви. На петнадесет взе от някого китара и след два месеца вече изпълняваше собствени парчета в училище. Един тип на име Виктор го убеждаваше да се включи в рок банда, но той отказа, защото не били добри. Лев е от хората, които се справят с всичко. Щеше да завърши училище с лекота, ако си пишеше домашните и не бягаше от час толкова често — Трун се усмихна накриво. — Подмамваше ме с откраднати сладкиши, за да усвоя неговия почерк, та да пиша съчиненията му вместо него. Така поне спасихме оценката му по норвежки — засмя се Трун, но внезапно пак доби сериозен вид. — После китарата му омръзна и започна да се мотае с банда по-големи момчета. Лев с лека ръка изоставяше заниманията си. Та нали на следващия ъгъл го очакваше нещо по-голямо, по-добро, по-вълнуващо.
— С риск да ви прозвучи глупаво защо питам тъкмо вас, но бихте ли казали, че го познавате добре? — попита Хари.
Трун се замисли.
— Не, въпросът не е глупав. Вярно, израснахме заедно. Вярно, Лев беше общителен и забавен; всички — и момчета, и момичета — искаха да се запознаят с него. Но всъщност Лев си беше вълк единак. Веднъж ми призна, че никога не е имал истински приятели, само фенове и гаджета. Не проумявах много от постъпките на Лев. Например, когато братя Гаустен идваха, за да създават неприятности. И тримата бяха по-големи от Лев. Аз, пък и останалите момчета в махалата, си плюех на петите, щом ги видех. Лев обаче не помръдваше. В продължение на пет години го спукваха от бой. Един ден Рогер, най-големият се появи сам. Както обикновено, ние се ометохме. Надзърнах иззад ъгъла на къщата и видях Рогер да лежи на земята, а Лев стоеше надвесен над него, затиснал ръцете му с крака, и държеше пръчка. Приближих се да видя какво става. Освен тежко дишане не се чуваше никакъв звук. Тогава видях, че Лев е пъхнал пръчката в окото на Рогер.
Беате промени позата.
— Лев беше изцяло съсредоточен, сякаш заниманието му изисква максимална прецизност и предпазливост. Май се опитваше да извади очната му ябълка. От окото на Рогер течаха кървави сълзи. Стичаха се в ухото му, а оттам капеха на асфалта. Двете момчета не издаваха нито звук; чуваше се как кръвта пада на земята. Кап, кап.
— Как постъпихте? — попита Беате.
— Повърнах. Никога не съм понасял вида на кръв, от нея ми прилошава — тръсна глава Трун. — Лев пусна Рогер и ме отведе у дома. Рогер си оправи окото някак, но оттогава не видяхме братя Гаустен в квартала. Никога не успях да забравя гледката на Лев с пръчката. В такива моменти си мислех, че понякога батко става друг, превръща се в непознат, който ни навестява от време на време. За жалост с времето той все по-често ставаше непознат.
— Споменахте, че се опитал да убие човек.
— Случило се едно неделно утро. Лев взел отвертка и молив и слязъл с колело до едно от мостчетата над Околовръстното. Знаете тези мостчета, нали? Малко страшнички са, защото вървиш по квадратни решетки и гледаш точно в асфалта на седем метра под теб. Както казах, било неделя сутрин и нямало много хора. Разхлабил винтовете на една решетка. Оставил само два винта от едната страна, а молива поставил в ъгъла така, че решетката да се крепи на него. После зачакал. Първо минала млада жена, по думите на Лев изглеждала „току-що изчукана“. В празнично облекло, разрошена, проклинала и куцала на ботуша си със счупен ток — Трун се засмя тихо. — Лев беше надраснал възрастта си. — Поднесе чашата към устните си и погледна озадачено през кухненския прозорец как камионът за смет спря пред контейнерите зад простира. — Днес понеделник ли е?
— Не — отговори Хари, все още недокоснал какаото си. — Какво стана с младата жена?