— Имало две редици с метални решетки. Тя минала от лявата страна. Лев го нарече лош късмет. Предпочитал тя да му бъде жертвата, а не стареца. После дошъл старецът. Той тръгнал отдясно. Заради молива в ъгъла й откачената решетка стояла малко по-надигната от другите и Лев смяташе, че старецът е надушил опасността, защото забавил ход, когато я наближил. Понечил да направи последната крачка и сякаш замръзнал във въздуха.
Трун бавно поклати глава, загледан в камиона за смет, който с бучене сдъвкваше боклука на съседите му.
— Стъпвайки, решетката се отворила като капак под краката на осъден на обесване. С падането на асфалта старецът си счупил и двата крака над глезените. Ако не е било неделя сутринта, някой автомобил тутакси е щял да го прегази. Лев нарече това лош късмет.
— А полицията как реагира? — попита Хари.
— Да, полицията — Трун погледна в чашата си. — Обадиха се след два дни. Аз им отворих. Попитаха дали колелото отвън е на някого от къщата. Потвърдих. Някакъв човек видял как Лев се отдалечава от мостчето, яхнал велосипед, и описал как изглежда и колелото, и момчето в червено яке. Показах им червеното шушляково яке, което е носел Лев.
— Вие ли? — учуди се Хари. — Издали сте брат си?
Трун въздъхна.
— Казах им, че колелото е мое. Якето — също. Ние двамата с Лев много си приличаме.
— Защо, по дяволите, сте постъпили така?
— Бях само на четиринадесет, твърде млад, за да ми направят нещо. А Лев щеше да попадне в изправителния дом с Рогер Гаустен.
— Какво казаха родителите ви?
— Ами какво да кажат? Никой от познатите не се усъмни, че Лев е виновникът. Той беше откачалката — той задигаше сладкиши и хвърляше камъни, а аз бях свястното възпитано момче; пишех си домашните и помагах на възрастните дами да пресекат улицата. Повече не споменахме този случай.
Беате се изкашля:
— Чия беше идеята да поемете вината върху себе си?
— Моя. Обичах Лев повече от всичко на света. Сега, когато случаят е изгубил давност, мога да го разкажа. И е факт, че… — Трун се усмихна и пак се отнесе нанякъде. — Понякога ми се иска аз да се бях осмелил да го направя.
Хари и Беате мълчаливо въртяха чашите в ръце. Хари се чудеше кой от двамата да зададе следващия въпрос. Ако беше с Елен, щяха да се разберат без думи.
— Къде — започнаха двамата в хор.
Трун премига. Хари кимна към Беате.
— Къде е брат ви сега? — попита тя.
— Къде е… Лев ли? — Трун я изгледа с недоумение.
— Да — кимна тя. — Известно време е бил в неизвестност.
Грете се обърна към Хари.
— Не споменахте, че ще става дума за Лев — възрази той с обвинителен тон.
— Казахме, че ще разговаряме за разни работи — напомни Хари. — Сега стигнахме до същината.
Трун се изправи рязко, грабна чашата си, отиде до мивката и изля какаото в нея.
— Но Лев… е… Какво общо с това би могъл да има той, за Бога?
— Най-вероятно нищо — отвърна Хари. — В такъв случай ни е нужна помощта ви, за да го изключим от кръга на заподозрените.
— Та той дори не живее в страната — изстена Трун и се обърна към тях.
Беате и Хари се спогледаха.
— А къде? — попита Хари.
Трун се поколеба и закъсня само с няколко секунди:
— Не знам.
Хари погледна жълтия камион за смет, който пресичаше улицата.
— Май не ви бива да лъжете, а?
Трун го изгледа безизразно, без да отговори.
— Мм — продължи Хари. — Изглежда напразно се надяваме, че ще ни помогнете да открием брат ви. От друга страна, съпругата ви е убита. И. имаме свидетел, който уличава брат ви като извършител.
След последната дума вдигна очи към Трун и видя как адамовата му ябълка подскочи под бледата кожа на врата му. В настъпилото мълчание се чуваше как радиото на съседите работи. Хари се прокашля.
— Ако имате да ни казвате нещо, ще ни бъде от огромна полза.
Трун поклати глава.
Поседяха малко и Хари се изправи.
— Добре, знаете къде да ни намерите, ако се сетите за нещо.
На стълбите Трун имаше същия уморен вид като при идването им. Хари присви зачервеното си око срещу ниското слънце, пробило си път сред облаците.
— Не е лесно, Грете, разбирам — подхвърли Хари. — Но май е време да съблечете червеното шушляково яке.
Грете не отговори. Последното, което видяха, преди да завият, беше как той стои на стъпалата и подръпва диамантения пръстен на кутрето си, а зад прозореца на съседите се подава кафеникаво набръчкано лице.
Вечерта облаците изчезнаха. Прибирайки се към „Скрьодер“, Хари спря на най-високата част на улица „Довре“ и се загледа нагоре. Звездите блещукаха по безлунното небе. Една от светлинките, явно от самолет, се стрелна на север към летището. Различи мъглявината Конска глава в съзвездието Орион. Мъглявината Конска глава. Орион. Кой му беше разказвал за тях? Дали не беше Ана?