— Умирането, както и раждането, е строго интимен процес — започна да обяснява Ауне. — Причината хората инстинктивно да искат да се скрият в такива ситуации е свързана не само с чувството на физическа уязвимост. Да умреш пред зрители, както е при публичната екзекуция, е двойно по-тежко наказание, защото накърнява по възможно най-жестокия начин свенливостта на осъдения. Това е една от причините хората да смятат, че публичните екзекуции по-ефективно допринасят за превенцията на криминалните престъпления сред обществеността отколкото самотната екзекуция в килията. Но хората все пак се съобразявали с осъдения, например палачът на ешафода нахлузвал маска. Причината не е, както мнозина смятат, стремежът да запазят в тайна идентичността на палача. Нали всички са знаели кой е местният касапин или производител на въжета. Маската се слагала, за да не се налага осъденият на смърт да понася близостта на чужд човек в мига на смъртта си.
— Мм. И крадецът в банката е носел маска.
— Употребата на маски не е сред най-важните въпроси, с които се заминава един психолог. Например модерното схващане, че носенето на маска ни отнема свободата, може да се обърна с главата надолу. Понякога маската деперсонифицира човека по начин, който го прави по-свободен. На какво, мислиш, се дължи популярността на маскените балове през Викторианската епоха? Или употребата на маски в сексуалните игри? Е, крадците на банки имат, разбира се, по-прозаични мотиви да носят маска.
— Може би.
— Може би ли?
— Не знам вече — въздъхна Хари.
— Звучиш ми…
— Изморен. Дочуване.
Местоположението на Хари на земята бавно се отдалечаваше от слънцето. Следобед се смрачаваше все по-рано. Лимоните пред магазинчето на Али светеха като малки жълти звезди, а ситният дъждец безшумно къпеше улицата, когато Хари се изкачи по улица „Софие“. Отне му цял следобед да организира паричния превод за Ал-Тор. Не че беше голяма философия. Разговаря с Йойстайн, записа номера на паспорта му и адреса на банката, близо до хотела, където беше отседнал, и препрати информацията по телефона на вестника на затворниците „Призракът“, за който Раскол пишеше статия за Сун Дзъ. Оставаше му само да чака.
Хари стигна до портата. Докато търсеше ключовете, чу зад себе си бавно приближаващи се крачки по тротоара. Не се обърна.
Не и преди да чуе сподавеното ръмжене.
Всъщност не беше изненадан. Ако загряваш тенджера под налягане, си наясно, че рано или късно нещо ще се случи.
Муцуната на кучето беше черна като нощта и подчертаваше белотата на оголените зъби. На мъждивата светлина от лампата над портата проблесна капка лига, висяща на хищен зъб.
— Седни! — обади се познат глас от сянката под входа за гаража от другата страна на тихата тясна улица. Ротвайлерът неохотно допря широката си мускулеста задница до мокрия асфалт, без да изпуска Хари от кафявите си светещи очи. Те не предизвикваха асоциациите, които човек обикновено си прави, щом чуе словосъчетанието кучешки поглед.
Сянката от козирката на шапката закриваше лицето на приближаващия се мъж.
— Добър вечер, Хари. Страх ли те е от кучета?
Хари погледна към червената зееща паст пред себе си.
В съзнанието му изплува късче банално познание. Римляните използвали прадедите на ротвайлера при покоряването на Европа.
— Не. Какво искаш?
— Само идвам да ти отправя предложение, което няма да е… как беше думата?
— Няма значение, просто казвай какво е, Албю.
— Примирие — Арне Албю повдигна козирката на шапката си. Опита се пак да нахлузи момчешката си усмивка, но тя не му стоеше така естествено както при последната им среща. — Стой далеч от мен и аз няма да те закачам.
— Интересно. И какво би могъл да ми сториш, Албю?
Албю кимна с глава към ротвайлера, в готовност по-скоро за атака, отколкото седнал.
— Имам си мои начини. Не съм съвсем без ресурси.
— Мм — Хари понечи да извади цигарите си от джоба на сакото, но се отказа, щом ръмженето се усили заплашително. — Изглеждаш изтощен, Албю. Измори ли се да бягаш?
Албю поклати отрицателно глава.
— Не аз бягам, Хари, а ти.
— Охо? Неясни заплахи към полицай насред улицата. Нарича се симптом на безсилие. Защо не ти се играе повече?
— Игра ли? Така ли го наричаш? „Не се сърди човече“ с човешки съдби, така ли?
Хари видя гнева в очите на Арне Албю. Но забеляза и още нещо. Челюстите му се стягаха, а вените по челото и слепоочията му бяха изпъкнали. Албю беше отчаян.
— Осъзнаваш ли какво направи? — почти прошепна той и прекрати опитите да се усмихне. — Тя ме остави. Взе… взе децата и си тръгна. Заради някаква дреболия. Ана отдавна не означаваше нищо за мен.