Арне Албю застана плътно до Хари.
— С Ана се запознахме, когато мой приятел ме покани да ми покаже галерията си, а тя по някаква случайност имаше изложба. Купих две от картините й. И аз не знам защо. Казах, че са за офиса ми. Така и не ги сложиха там, разбира се. Като отидох да ги взема на следващия ден, се заговорих с Ана и неочаквано я поканих на обяд. А после се превърна в обяди. Две седмици по-късно отидохме за уикенда в Берлин. Нещата се закучиха. Бях затънал и дори не се опитвах да се измъкна. Усетих се едва когато Вигдис разбра какво става и ме заплаши, че ще си тръгне.
Гласът му започна да трепери леко.
— Заклех се на Вигдис, че става дума за епизодичен гаф, идиотско влюбване, най-банално увлечение на мъжете на моята възраст при среща с млада жена, която им напомня какви са били някога. Млади, силни и независими. Но вече не са. Най-малкото са независими. Като ти се родят деца, ще разбереш…
Гласът му изневери и той започна да диша тежко. Зарови ръце в джобовете на палтото и подхвана наново:
— Тя обичаше така бясно, Ана де; почти ненормално. Сякаш не можеше да ме пусне. Налагаше се буквално да се откъсвам от нея: скъса ми едно сако, като се опитах да изляза през вратата. Предполагам, знаеш за какво говоря — веднъж тя ми разказа как е било, когато си я напуснал. Почти се била сринала.
Хари бе твърде смаян, за да отговори.
— Но сигурно съм я съжалявал — продължи Албю. — Иначе нямаше да се съглася да се видим пак. В прав текст й казах, че връзката ни е приключила, но тя настояваше само да ми върне няколко неща. А и откъде да допусна, че ще се появиш ти и ще раздухаш цялата история. И ще представиш нещата, сякаш сме… започнали наново старата афера — преви врат той. — Вигдис не ми вярва. Не можела да ми има доверие. Никога вече.
Вдигна очи и Хари забеляза отчаянието в погледа му.
— Ти ми отне единственото, което имах, Хуле. Имах само тях. Не знам дали ще си ги върна — лицето му болезнено се изкриви.
Хари се сети за тенджерата под налягане. Беше на косъм да гръмне.
— Единствената ми възможност е ти да… да не…
Хари реагира инстинктивно, виждайки как дясната ръка на Албю се раздвижи в джоба на палтото му. Вдигна крак и го ритна така, че онзи се свлече на колене на тротоара. Хари закри лице с ръка, защото в същия миг ротвайлерът го нападна. Чу звук от разкъсан плат и усети как зъбите пробиват кожата му и потъват в плътта му. Надяваше се да го захапе и да не мърда, но проклетникът го пусна. Хари протегна крак към черната оголена купчина мускули, но не я уцели. При засилването на кучето ноктите драскаха асфалта, а зеещата паст се насочи към него. Беше чувал, че още преди да навършат три месеца, ротвайлерите знаят най-ефективния начин да убиеш: разкъсваш гръкляна. В момента петдесеткилограмовата машина от мускули минаваше край ръцете му. Хари използва скоростта, придобита от ритника, да се обърне. Затова челюстите на животното се заключиха не около гърлото му, а около тила. Не че така проблемите на Хари се разрешаваха. Замахна зад гърба си, сграбчи долната и горната му челюст с ръце и задърпа с всичка сила. Но вместо да се откъснат от врата му, челюстите просто потънаха няколко милиметра по-навътре. Сякаш сухожилията и мускулите в кучешките челюсти бяха от стоманена тел. Хари се хвърли с гръб към стената и чу как ребрата на кучето изпукаха. Челюстите обаче не се разтвориха. Усети пристъп на паника. Беше чувал за заключването на челюсти: хиената продължава да стиска гръкляна на лъва дълго след като самата тя е нахапана до смърт от лъвиците. Хари усети как по гърба му, от вътрешната страна на тениската, се стича топла кръв. Установи, че е паднал на колене. Да не би да започва да губи сетивата си? Къде се дянаха всички хора? „Софие“ беше тиха улица, но на Хари му се струваше, че никога не е била толкова безлюдна. Направи му впечатление, че всичко се случи без шум, нямаше викове, лай, а само звук от плът, впита в плът, и от плът, която се разкъсва. Опита се да извика, но не успя да издаде звук. Зрителното му поле се замъгли в периферията и Хари разбра, че сънната му артерия е притисната, че получава тунелно зрение, защото до мозъка му не достига достатъчно кръв. Светещите лимони пред магазинчето на Али се изгубиха. Пред лицето му се появи нещо черно, плоско, мокро и тежко и избухна. Усети вкуса на асфалт. В далечината чу гласа на Арне Албю: „Пусни!“ Усети как хватката около тила му се разхлаби. Но местоположението на Хари на земята бавно се отдалечаваше от слънцето и в настъпилата непрогледна тъмнина той дочу глас над себе си: