— Един последен въпрос, Грете. Кое пробуди желанието ти да ми кажеш това?
Трун въртеше чашата над масата.
— Знаех, че е тук, в Осло.
Кърпата на врата тежеше като въже.
— Откъде?
Трун се почеса продължително по брадичката.
— Не бяхме разговаряли повече от две години. Неочаквано ми се обади; бил в града. Срещнахме се на кафе и бъбрихме надълго и нашироко. Включително и за кафето.
— Кога се случи?
— Три дена преди обира.
— За какво си говорихте?
— За всичко. И за нищо. Когато се познаваш с някого от толкова дълго, колкото ние, големите неща често така са се разраснали, че човек иска да говори за дреболии. За… розите на бащата или нещо подобно.
— Какви големи неща?
— Такива, дето не е бивало да се вършат. И да не се казват.
— Значи вместо за тях си бъбрихте за розите?
— Когато поехме кооперацията в свои ръце, със Стине започнахме да се грижим и за розите. Там бяхме израснали с Лев. Там исках да живеят и децата ни — той прехапа долната си устна. Заби поглед в мушамата на бели и кафяви карета — единствената вещ, която Хари запази от майка си след смъртта й.
— Не спомена ли нещо за обира?
Трун поклати отрицателно глава.
— Нали разбираш? Тогава обирът положително вече е бил планиран. Лев е знаел, че ще обере банката на съпругата ти.
Трун въздъхна тежко.
— При други обстоятелства навярно бих доловил нещо и дори щях да успея го предотвратя. Защото Лев много обичаше да разказва за кражбите си. Вземаше копия от видеозаписите, които държеше на тавана на „Дисенгрена“, и понякога настояваше да ги гледаме заедно. За да видя колко способен е батко ми, нещо такова. Като се ожених за Стине и започнах работа, му дадох да разбере, че не желая повече да слушам за плановете му. Рискувах да изпадна в трудна ситуация.
— Мм. Значи не е знаел, че Стине работи в банка?
— Знаеше, че работи в „Нордеа“, но не е и в кой клон.
— Но двамата се познаваха?
— Да, бяха се виждали няколко пъти. На семейни събирания. Лев никога не е бил фен на такива сбирки.
— А как се спогаждаха?
— Добре. Лев умееше да бъде чаровник, като пожелае — усмихна се накриво Трун. — Както казах, разделили сме си един комплект гени. Радвах се, задето се старае да се покаже откъм добрата си страна пред нея. А понеже я бях предупредил как се държи с хора, които не цени, тя се чувстваше поласкана. При първото й гостуване у дома Лев я изведе на разходка из квартала и й показа всички места, където двамата играехме като деца.
— Но не и онова мостче, нали?
— Не. Него не — Трун вдигна ръцете си и ги заразглежда. — Но не бива да си мислиш, че се въздържа заради себе си. Той обожаваше да разказва за всички пакости, които е вършил. Не спомена за мостчето, защото знаеше колко се боя тя да не разбере що за човек е брат ми.
— Мм. Сигурен ли си, че не приписваш на брат си малко по-благородно сърце, отколкото той всъщност има?
Трун поклати глава.
— Лев има светла и тъмна страна. Точно като всички нас. Ще влезе в огъня за онези, които обича.
— Но не и затвора?
Трун отвори уста, но оттам не дойде отговор. Кожата под едното му око трепна. Хари въздъхна и се изправи несигурно.
— Трябва да си викна такси до спешното.
— Имам кола — осведоми го Трун.
Двигателят бръмчеше тихо. Хари се взираше в уличните фенери, които се плъзгаха по черното нощно небе, по арматурното табло и по волана, където диамантеният пръстен на кутрето на Трун блестеше матово.
— Излъга ме за този пръстен — прошепна Хари. — Диамантът е твърде малък, за да струва тридесет хиляди. Струва, предполагам, около пет бона. Купил си го за Стине от златар в Осло. Прав ли съм?
Трун кимна.
— В Сан Пауло си се срещнал с Лев, нали? Парите са били за него.
Трун кимна повторно.
— Щели са да му стигнат за известно време — продължи Хари. — Достатъчно са за самолетен билет до Осло, когато е решил да се прибере и пак да започне работа.
Трун мълчеше.
— Лев все още е в Осло — додаде Хари. — Искам номера на мобилния му.
— Знаеш ли? — Трун зави надясно. — Снощи сънувах как Стине влиза в спалнята и ми говори. Беше облечена като ангел. Не като истинските ангели, а в онези фалшиви костюми, дето ги носят по карнавалите. Каза, че там, горе, нямало място за нея. Събудих се и сб сетих за Лев. Как седи на ръба на училищния покрив и размята крака, а ние влизаме в час. Приличаше на петънце, но помня какво си помислих: мястото му е там, горе.