Затова в хранителната верига на Д’Ажуда имаше място и за мъж на име Мохамед Али. Правото му на съществуване се основаваше главно на стратегическото му местоположение на пазара, където се намираше и последната спирка на автобуса от Порто Сегуро. Зад барплота на откритата ауа пред Мохамед се разкриваше изглед към всичко, случващо се на окъпаната в слънце, павирана и единствена плаза на Д’Ажуда. При пристигането на нови автобуси, той спираше да сервира кафе и да тъпче наргилетата с бразилски тютюн — некачествен заместител на родния му маасил — за да проучи новодошлите и да разобличи евентуални полицаи и кандидати за награди за изгубени вещи. Случеше ли се безпогрешният му нюх да постави някого от тях в споменатите категории, веднага обявяваше тревога. Тревога се изразяваше в абонамент: внасящите месечна такса получаваха телефонно обаждане или дребничкият пъргав Паулиньо носеше съобщението до вратата им. Мохамед обаче имаше и лична причина да държи пристигащите автобуси под око. След като двамата с Розалита избягаха от Рио и от съпруга й, той и за миг не се съмняваше какво ги чака, ако отхвърленият разбере къде са. Във фавелите на Рио или Сан Пауло поръчката за обикновено убийство възлизаше на няколкостотин долара, но дори професионалните квалифицирани наемни убийци не взимаха повече от две-три хиляди долара плюс разходи за заличаване на следите, а през последните десет години пазарът беше ориентиран към купувачите. Освен това правеха отстъпки за двойки.
Случваше се хора, преценени от Мохамед като ловци, да тръгнат направо към ауата му. Поръчваха си кафе за камуфлаж и след няколко глътки задаваха неизбежния въпрос: „Знаеш ли къде живее приятелят ми еди-кой си?“ или „Познаваш ли човек на снимката, че му дължа пари?“. В тези случаи Мохамед взимаше бонуси, ако след обичайния му заучен отговор („Видях го да се качва на автобуса за Порто Сегуро преди два дена с тежък куфар, сеньор.“) ловецът си тръгваше с първия възможен превоз.
Високият блондин в намачкан ленен костюм и с бяла превръзка на тила остави сак и торбичка с „Плейстейшън“ на барплота, избърса потта от челото си и поръча кафе на английски. Мохамед тутакси предвкуси още няколко реала към твърдия си хонорар. Но не мъжът събуди подозренията му, а жената с него — на челото си сякаш беше написала „полиция“.
Хари се огледа. Освен него, Беате и арабина зад барплота в заведението имаше трима души — двама туристи с раници и един от по-изтощения вид, който, ако се съдеше по вида му, се бореше със сериозен махмурлук. Болките в тила побъркваха Хари. Погледна си часовника. Тръгнаха от Осло преди двадесет часа. Олег му се обади — подобрил рекорда на тетрис и преди да отлетят за Ресифе, Хари купи „Namco G-Con 45“ от магазина за компютърни игри на „Хийтроу“. От Ресифе взеха пропелерен самолет за Порто Сегуро. Пред летището се споразумя с някакъв таксиджия — най-вероятно за страшна цена — да ги закара до ферибот, който ги преведе до Д’Ажуда, където изминаха последните километри с накуцващ автобус.
Преди двадесет и четири часа Хари седеше в стаята за посещения и обясняваше на Раскол, че са му нужни четиридесет хиляди крони за египтяните. И тогава Раскол му каза, че ауата на Мохамед Али не се намира, в Порто Сегуро, а в съседно селце.