— Ще се стъмни, преди да се върнем — Беате посочи с ръка. — Виж, всички вече се прибират.
По плажа се точеше черна ивица, наглед безкрайна върволица от хора на път за домовете си, а следобедното слънце напичаше гърбовете им.
— Като по поръчка е — Хари си нагласи очилата. — Цялата Д’Ажуда се строява пред очите ни. Трябва да се възползваме. Ако не видим Мохамед, то може да имаме късмет да срещнем самия Лев.
Беате се усмихна.
— Залагам стотачка.
Пред тях в жегата се мяркаха разни лица. Черни, бели, млади, стари, красиви, грозни, друсани, трезви, усмихнати, мрачни. Баровете и будките за наемане на сърфове изчезнаха и те виждаха само океана отляво и гъста като в джунгла растителност отдясно. На места хората седяха на групички и оттам се разнасяше характерният мирис на марихуана.
— Замислих се за онези неща с интимните зони и теорията за близостта — обади се Хари. — Как смяташ, дали Лев и Стине Грете са се познавали по-добре от девер и снаха?
— Дали е била част от неговия план и я е застрелял, за да заличи следите? — Беате присви очи срещи слънцето. — Мда, защо не?
Минаваше четири, но жегата не беше намаляла осезаемо. Обуха се, за да атакуват каменна формация, а от другата страна Хари намери дебел сух клон, изплувал на сушата. Заби го в пясъка и извади портфейла и паспорта си от сакото. Сложи го на импровизираната закачалка.
Вече виждаха Транкосо в далечината, когато Беате съобщи как току-що подминали мъж, когото е виждала на видеозапис. Първо Хари помисли, че тя визира не твърде известен актьор, но Беате поясни: ставало дума за Рогер Першон. Освен различни присъди, свързани с наркотици, лежал и за обир на пощенския клон в Стария град и на други места. Бил заподозрян и в кражба от пощата в квартал Юлевол.
В ресторанта на плажа в Транкосо Фред изпи три чаши кайпириня, но все още му се струваше, че идеята да измине тринадесет километра само — както се изрази Рогер — „за да си проветри кожата, преди и тя да е плесенясала“, е безсмислена.
— Единствено ти не можеш да си намериш място заради ония нови хапчета — захленчи Фред на приятеля си, който подтичваше в тръс напред с леки стъпки, и вдигаше краката си високо.
— Е, и? Редно е да изгориш малко калории, преди да се върнеш на студения бюфет в Северно море. Кажи ми какво мисли Мохамед за двамата полицаи.
Рогер въздъхна и неохотно зарови из краткосрочната си памет.
— По телефона ми каза за малка госпожичка, толкова бледа, че почти била прозрачна. И за огромен немец с нос на пияница.
— Немец ли?
— Така предполага Мохамед. Или бил руснак. Или индианец, потомък на инките, или…
— Много смешно. Сигурен ли е, че са ченгета?
— Какво имаш предвид? — Фред налетя на Рогер, който спря да върви.
— Да кажем, че това никак не ми допада — обясни Рогер. — Доколкото знам, Лев е ограбвал банки само в Норвегия. А норвежките полицаи едва ли ще дойдат до Бразилия, за да гонят банда крадци. Сигурно са руснаци. Мамка му. В такъв случай знаем кой ги е пратил. Не са само по петите на Лев.
Фред изстена:
— Не почвай пак с тоя гаден циганин, моля те.
— Вижда ти се параноя, но той е самият дявол. Не му струва и една калория да пречука човек, отмъкнал му дори половин крона. Даже не очаквах да се досети, взех си само няколко хилядарки за джобни от единия сак, нали? Но става дума за принципи, сещаш ли се. Като си шеф в тази област, изискваш уважение, иначе…
— Рогер! Ако ми се слушаха такива мафиотски брътвежи, щях да си взема видеокасета под наем.
Рогер не отговори.
— Ей! Рогер?
— Млъквай — прошепна събеседникът му. — Не се обръщай и продължавай да вървиш.
— А?
— Ако не беше толкова къркан, щеше да забележиш как преди секунда подминахме прозрачната и пиянския нос.
— Сериозно? — Фред се обърна. — Рогер…
— Да?
— Май си прав. И те тръгват…
Рогер продължаваше да крачи, без да се обръща.
— Мамка му, мамка му!
— Какво ще правим?
Фред се обърна, защото не получи отговор. Видя, че Рогер е изчезнал. Озадачено погледна дълбоките следи от стъпките на Рогер. Проследи ги. Отклоняваха се рязко наляво. Пак вдигна очи и видя как петите на Рогер пръскат пясък след себе си. Фред също се затича към гъстата зелена растителност.
Хари се отказа почти веднага.
— Няма смисъл — извика той след Беате и спря колебливо.
Намираха се само на няколко метра от брега и въпреки това сякаш попаднаха в друг свят. Неподвижен, натежал от маранята въздух изпълваше сумрака между стеблата на дърветата под зелените корони. Дори и пясъкът да хрущеше под краката на бягащите мъже, писъци на птици и бученето на океана заглушаваха тези звуци.