— Много се радвам, но това не е ли нещо, което трябва да обсъдите с д-р Уендел? Тя ще бъде капитан на кораба.
— Д-р Уендел е Заселник, а вие сте предан Землянин.
— Д-р Уендел от години работи предано над проекта за свръхсветлинна скорост.
— Нейната преданост към проекта не подлежи на съмнение. Но предана ли е на Земята? Можем ли да разчитаме тя да носи посланието и духа на земните намерения към Ротор?
— Мога ли да попитам, г-н Директор, какви по-точно са земните намерения към Ротор? Доколкото разбирам, вече не възнамерявате да накажем тази Колония за това, че не ни е предупредила.
— Точно така. Това, което искаме сега, е сътрудничество, братство, най-топли чувства. След установяване на приятелски отношения трябва да се върнете с колкото е възможно повече информация за Ротор и планетата.
— Сигурен съм, че ако кажете всичко това — ако обясните всичко това — на д-р Уендел, тя ще го изпълни.
Коропатски се подсмихна.
— Това е логично, но нали знаете. Тя не е в първа младост. Тя е чудесна жена, нямам никакви забележки, но е на петдесет години.
— И какво от това? — Фишър се почувствува засегнат.
— Тя знае, че когато се върне от един успешен свръхсветлинен полет, за нас тя ще е по-ценна от когато и да било с жизненоважния опит, който има; ще ни е нужна, за да проектира нови, по-добри, по-съвременни свръхсветлинни кораби, да обучава млади хора като пилоти. Сигурно знае, че никога няма да й позволим да предприеме ново пътуване през хиперпространството, просто защото ще е прекалено ценна, за да допуснем подобен риск. Следователно преди да се върне, тя може да се поддаде на изкушението да удължи пътуването. Може да поиска да изследва нови звезди и да достигне нови хоризонти, но рискът, който поема като отива на Ротор, за да събере информация и да се върне, е достатъчно голям и не можем да позволим да поема допълнителен риск. Нямаме и време за губене. Разбирате ли? — Гласът му стана суров.
Фишър преглътна.
— Навярно нямате основание…
— Имам пълно основание. Положението на д-р Уендел тук, като Заселник, винаги е било деликатно. Надявам се, че разбирате. На нея разчитаме най-много от всички, а тя е Заселник. Тя беше обект на подробно психологическо изследване. Проучена е най-щателно, с и без нейно знание, и сме напълно сигурни, че ако има възможност да удължи пътуването, тя ще се възползува от нея. А след като няма да поддържаме връзка, няма да знаем нито къде е, нито какво прави. Няма да знаем дори дали е жива.
— Защо ми казвате всичко това, г-н Директор?
— Защото знаем, че вие имате голямо влияние върху нея. Вие можете да я ръководите, ако сте твърд.
— Струва ми се, че надценявате влиянието ми, г-н Директор.
— Сигурен съм, че не е така. Вие също бяхте обект на изследвания и знаем точно колко е привързана към вас добрата докторка — може би повече, отколкото предполагате. Знаем още, че вие сте предан син на Земята. Можехте да заминете с Ротор, да останете при жена си и дъщеря си, но вие се върнахте на Земята, въпреки че това ви струва раздялата с тях. Още повече, че направихте това със съзнанието, че моят предшественик, Директорът Танаяма, ще сметне, че сте се провалил поради неуспеха ви да донесете информация за хиперпространствения метод и че кариерата ви може да рухне. За мен това е достатъчно доказателство, че мога да разчитам да държите д-р Уендел под строг контрол и да я върнете възможно най-бързо, и че този път — този път — ще ни донесете нужната информация.
— Ще се постарая, г-н Директор, — каза Фишър.
— Сякаш се колебаете, — каза Коропатски. — Моля ви да разберете значението на молбата ми. Трябва да знаем точно какво правят, колко са силни и какво представлява планетата. Узнаем ли всичко това, ще знаем какво ние трябва да направим, колко силни трябва да бъдем и за какъв живот трябва да се подготвим. Защото, Фишър, на нас ни е нужна планета и то сега. И нямаме друг избор, освен да вземем планетата на Ротор.
— Ако такава изобщо съществува, — каза Фишър с дрезгав глас.
— По-добре да съществува, — каза Коропатски. — От това зависи оцеляването на Земята.
Двадесет и седем
Живот
59.
Сийвър Дженар бавно отвори очи и примигна на светлината. Отначало му беше трудно да фокусира.
Малко по малко образът се избистри и Дженар разпозна Рене Д’Обисон, главен неврофизик на Купола.
Дженар промълви с отпаднал глас:
— Марлейна?
Д-р Д’Обисон каза сурово:
— Изглежда е добре. Засега съм загрижена за теб.