— Не личеше тя да има проблем с тичането. Така ли?
— Не забелязах такова нещо. Тя май стигна до мен. После ние… Ще бъда честен, Рене. Не помня какво е станало след това.
— Дойдохте заедно до Купола, — каза Д’Обисон спокойно. — Тя ти помагаше, подпираше те. А щом влязохте, ти изгуби съзнание и сега… си тук.
— И смяташ, че съм болен от Епидемията.
— Мисля, че случилото се не е естествено, но не мога да открия нищо в мозъчното ти изследване и съм озадачена. Това е.
— Трябва да е било от шока да видя Марлейна в опасност. Защо ще си сваля Е-костюма, ако не се… — Тук той замълча.
— Ако не се предава на Епидемията? Това ли искаш да кажеш?
— Това ми мина през ум.
— Но тя изглежда е добре. Ще поспиш ли още малко?
— Не. Вече съм буден. Направи ми още едно мозъчно сканиране и гледай да излезе отрицателно, защото сега, след като разказах цялата история, се чувствувам много по-добре. А след това се връщам към работата си.
— Дори мозъчното сканиране да изглежда нормално, Коменданте, ще останеш на легло поне двадесет и четири часа. За наблюдения, както сам разбираш.
Дженар простена драматично.
— Не можеш да постъпиш така. Не мога да лежа тук двадесет и четири часа и да зяпам тавана.
— Няма да е необходимо. Можеш да четеш или да гледаш холовизия. Може дори да приемеш един-двама посетители.
— Предполагам, че посетителите също ще ме наблюдават.
— Възможно е да бъдат разпитани след това. А сега да подготвим отново мозъчния скенер. — Тя се извърна, след това се обърна към него и меко се усмихна.
— Напълно е възможно да си добре, Коменданте. Реакциите ти изглеждат нормални. Но трябва да сме сигурни, нали?
Дженар изсумтя, а когато Д’Обисон се обърна отново и се отдалечи, той й направи гримаса. Това, реши той, също е нормална реакция.
60.
Когато Дженар отново отвори очи, видя Юджиния Инсиня, която го гледаше тъжно.
Той се изненада и се опита да седне.
— Юджиния!
Тя му се усмихна, но това не направи лицето й по-малко тъжно.
— Казаха ми, че мога да вляза, Сийвър, — каза тя. — Казаха, че си добре.
Дженар изпита голямо облекчение. Той знаеше, че е добре, но беше приятно да чуе, че мнението му е потвърдено.
— Разбира се, че съм добре, — каза наперено той. — Нормален резултат от мозъчното изследване, направено докато спя. Нормален резултат в будно състояние. Нормален резултат навеки. Но как е Марлейна?
— Нейните изследвания също са напълно нормални, но дори това не я разведри.
— Виждаш, — каза Дженар, — че както ти обещах, аз бях канарчето на Марлейна. Каквото и да беше това, аз бях засегнат преди нея.
Изведнъж настроението му се промени. Не беше време за шеги. Той каза:
— Юджиния, не знам как да ти се извиня. Първо, не наблюдавах Марлейна, а след това бях парализиран от ужас и не успях да направя нищо. Напълно се провалих и то след като те убеждавах, че ще се грижа за нея. Наистина нямам оправдание.
Инсиня клатеше глава.
— Не, Сийвър. Вината изобщо не е твоя. Толкова се радвам, че тя те доведе.
— Вината не е моя? — Дженар се смая. Разбира се, че беше виновен.
— Ни най-малко. Има нещо много по-лошо от глупавата постъпка на Марлейна или от това, че ти не можа да реагираш. Много по-лошо. Сигурна съм.
Дженар настръхна. Какво по-лошо? помисли си той.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
Той скочи от леглото и внезапно си спомни за голите си крака и смешната хирургическа престилка, с която беше облечен и бързо се наметна с едно одеало.
— Моля те, седни и ми кажи. Наистина ли Марлейна е добре? Не криеш ли нещо?
Инсиня седна и сериозно погледна Дженар.
— Казват, че е добре. Мозъчното изследване е напълно нормално. Тези, които познават Епидемията, казват, че не показва симптоми.
— Тогава защо изглеждаш като че ли е настъпил края на света?
— Мисля, че е настъпил, Сийвър. Краят на този свят.
— Това пък какво означава?
— Не мога да ти обясня. Не мога да го проумея. Трябва да разговаряш с Марлейна, за да разбереш. Тя държи на своето, Сийвър. Не съжалява за това, което направи. Твърди, че не може да изследва Еритро пълноценно — да почувствува Еритро, както тя се изразява — докато носи Е-костюма, и че няма намерение повече да го облече.
— В такъв случай няма да излезе.
— О, но Марлейна казва, че ще излезе. Напълно е убедена. И то, когато си пожелае. При това сама. Чувствува се виновна за това, че ти е позволила да излезеш с нея. Не е безразлична към това, което се случи с теб. Разстроена е. И се радва, че е стигнала до теб навреме. Наистина, очите й бяха пълни със сълзи, когато ми говореше за това какво можеше да стане, ако не те беше довела в Купола навреме.