— Но каква е причината за това, Юджиния? Струва ми се, че имаш някаква теория по този въпрос. Ако бях Марлейна, щях да те прочета като книга и да разбера каква е тя, но тъй като не съм, ще трябва да ми кажеш.
— Не мисля, че Марлейна е причината за всичко това. Мисля, че е планетата.
— Планетата?
— Да, Еритро! Планетата. Тя контролира Марлейна. Иначе защо ще е толкова сигурна, че има имунитет към Епидемията и че няма да й се случи нищо лошо? Планетата контролира и нас. Ти пострада, когато се опита да спреш Марлейна. Аз също. Човекът от охраната също. В ранните дни на Купола пострадали много хора, защото планетата усетила, че я завладяват и предизвикала появата на Епидемията. По-късно, когато станало ясно, че ще си останете в Купола, тя ви оставила на мира и Епидемията изчезнала. Виждаш ли как всичко си идва на мястото?
— В такъв случай, мислиш ли, че планетата иска Марлейна да излезе на повърхността й?
— Явно.
— Но защо?
— Не знам. Не претендирам, че я разбирам. Само ти казвам как предполагам, че стоят нещата.
Дженар каза по-меко:
— Юджиния, ти знаеш, че планетата не може да направи нищо. Тя е просто купчина камъни и метал. Ставаш мистичка.
— Не е вярно. Сийвър, не се измъквай, като ме изкарваш глупава жена. Аз съм първокласен учен и в това, което мисля, няма нищо мистично. Като казвам планетата, нямам предвид камъните и метала. Имам предвид, че на планетата има някаква могъща и всепроникваща форма на живот.
— В такъв случай трябва да е невидима. Това е един гол свят без следа от живот по-висш от прокариотите, да не говорим за разум.
— Какво знаеш ти за този гол свят, както го наричаш? Проучен ли е както трябва? Изследван ли е най-щателно?
Дженар бавно поклати глава. В гласът му се четеше молба.
— Юджиния, започваш да ставаш истерична.
— Така ли, Сийвър? Помисли ти тогава и ми кажи, ако намериш друго обяснение. Аз ти казвам, че животът на тази планета — какъвто и да е той — не ни иска. Ние сме обречени. А какво иска от Марлейна, — тук гласът й потрепери, — нямам представа.
Двадесет и осем
Излитане
61.
Официално тя имаше сложно име, но за малкото Земляни, които знаеха за нея, тя беше Станция Четири. От това веднага ставаше ясно, че преди нея е имало три такива обекта, никой от които вече не функционираше, тъй като ги бяха използували като източници на резервни части. Съществуваше и Станция Пет, но тя остана незавършена и се носеше из пространството безстопанствена.
По-голямата част от населението на Земята дори не подозираше за съществуването на Станция Четири, която обикаляше бавно около Земята по орбита далеч отвъд тази на Луната.
Първите станции бяха използувани от Земята като работни площадки за създаването на първите Колонии, а по-късно, когато Заселниците поеха строежа на Колониите, Станция Четири се използуваше за земните полети до Марс.
Беше проведен само един такъв полет, защото се оказа, че Заселниците са много по-добре пригодени психологически за дълги полети (тъй като живееха в светове, които представляваха големи космически кораби) и Земята им преотстъпи тази дейност с въздишка на облекчение.
Станция Четири почти не се използуваше, но се поддържаше само за да служи на Земята като стъпало към космоса — символ, че Заселниците не бяха единствените притежатели на безкрайната шир отвъд земната атмосфера.
Но сега Станция Четири щеше да влезе в употреба.
Един голям товарен кораб се движеше тежко в нейна посока и след него се носеше слуха (сред Колониите), че ще бъде направен още един опит — първият за двадесет и трети век — да бъде изпратен земен екипаж на Марс. Някои казваха, че просто ще прави изследвания, други, че целта му е да основе земна колония на Марс, за да надмине малкото Колонии в орбита около него, а трети твърдяха, че ще послужи, след време, за основаването на преден пост на някой голям астероид, над който никоя Колония все още не беше предявила претенции.
В действителност, в товарното си помещение, корабът носеше „Свръхсветлинен“ и екипажа, който трябваше да го изведе към звездите.
Теса Уендел, въпреки осемгодишния си престой на Земята, прие пътуването спокойно, което беше естествено за един Заселник. По принцип космическите кораби напомняха много повече на Колонии, отколкото на планетата Земя. Това беше причината Крайл Фишър да се чувствува притеснен, въпреки многобройните си пътувания в космоса.