Когато стигнаха до нея, Марлейна ги погледна кротко и въпросът й ги изуми „Какво има?“
Никой не й отговори. Единият протегна ръка за да я хване за лакътя, но тя се отскубна.
— Не ме докосвайте, — каза тя. — Ще вляза в Купола, ако това е вашето желание, но мога и сама да ходя.
И тя безмълвно се върна с тях. Беше съвършено спокойна.
68.
Юджиния, бледа и със сухи устни, се опитваше да изглежда спокойна.
— Какво се случи, Марлейна?
Тъмните очи на Марлейна бяха големи и непроницаеми. Тя отвърна:
— Нищо. Абсолютно нищо.
— Не ми отговаряй така. Ти тичаше и пищеше.
— Може и така да е било, но само за малко. Разбираш ли, беше тихо, толкова тихо, че след известно време започнах да мисля, че оглушавам. Пълна тишина, разбираш ли? Така че започнах да тропам с крака и да тичам само за да чуя шума.
— Само за да чуеш звука? — попита Юджиния.
— Да, мамо.
— Очакваш ли да ти повярвам, Марлейна? Защото не ти вярвам. Ние чухме писъците ти и това не бяха писъци на човек, който иска само да издаде някакъв звук. Това бяха писъци на ужас. Нещо те е изплашило.
— Казах ти. Тишината. Мисълта, че може да съм оглушала.
Юджиния се обърна към Д’Обисон.
— Възможно ли е, докторе, ако човек не чува нищо, абсолютно нищо и ако е свикнал през цялото време около него да има шум, ушите му да си представят, че чуват нещо, за да се чувстват полезни?
Д’Обисон се усмихна насила.
— Доста образно се изразихте, но е вярно, че липсата на дразнител може да причини халюцинации.
— Предполагам, че това ме е притеснило. Но след като чух собствения си глас и стъпките си, се успокоих. Попитайте хората от охраната, които дойдоха да ме приберат. Бях съвършено спокойна и ги последвах в Купола без да създавам никакви неприятности. Питай ги, чичо Сийвър.
Дженар кимна.
— Казаха ми. Освен това ви наблюдавахме. Добре, в такъв случай това е.
— Съвсем не е това — каза Юджиния. Лицето й все още беше бледо — дали от уплахата, или от гняв или от двете. — Тя повече няма да излиза. Експериментът приключи.
— Не, мамо, — каза Марлейна разярена.
Д’Обисон повиши глас, сякаш искаше да предотврати конфликта между майката и дъщерята. Тя каза:
— Експериментът не е приключил, д-р. Юджиния. Не става дума за това дали тя ще излезе отново или не. Сега ни предстои да разгледаме последиците от това, което се е случило.
— Какво искате да кажете? — попита Юджиния.
— Искам да кажа, че чуването на въображаеми гласове, за които говорим, може да се дължи не само на това, че ухото не е привикнало към тишината, но и на зараждаща се умствена нестабилност.
Юджиния изглеждаше потресена.
Марлейна попита високо:
— Имате предвид Епидемията на Еритро?
— Не конкретно, Марлейна, — каза Д’Обисон. — Нямаме никакви доказателства; това е просто една възможност. Така че ще трябва да ти се направи още едно сканиране. За твое добро е.
— Не, — отсече Марлейна.
— Не казвай не, — каза Д’Обисон. — Абсолютно необходимо е. Нямаме друг избор. Това е нещо, което трябва да бъде направено.
Марлейна погледна Д’Обисон с тъмните си, мрачни очи и каза:
— Ви се се надявате че е Епидемията. Вие искате да е Епидемията.
Д’Обисон застина и каза с дрезгав глас:
— Това е абсурдно. Как смееш да говориш така?
Сега Дженар впи поглед в Д’Обисон.
— Рене, говорили сме за Марлейна и ако тя казва, че се надяваш да е заболяла от Епидемията, трябва да си се издала по някакъв начин. В случай, че Марлейна говори сериозно, а не го казва просто от уплаха или гняв.
— Говоря сериозно, — каза Марлейна. — Тя просто преливаше от вълнение и нетърпение.
— Е, Рене, — каза Дженар малко по-студено. — Така ли е?
— Разбирам какво иска да каже момичето, — отвърна Д’Обисон като сбърчи вежди. — От години не съм изследвала напреднал случай на Епидемията. А в дните когато се занимавах с това, когато Куполът беше току-що основан и примитивен, буквално ми липсваха подходящи средства, с които да я изследвам. От професионална гледна точка бих приветствала възможността да направя задълбочено изследване на случай на Епидемията с помощта на съвременната техника и апаратура и може би да открия какво я причинява, как се лекува, как можем да се преборим с нея. Това наистина е причина да се вълнувам. Тази девойка, която нито може да чете мисли, нито има опит в тези неща, интерпретира професионалното вълнение като обикновена радост. Никак не е просто.
— Може да не е просто, — каза Марлейна, — но е злобно. В това не греша.
— Грешиш. Мозъчното сканиране трябва и ще бъде направено.