— Ще им се наложи, ако искат да напуснат Земята.
— Може да се откажат, да се уплашат и умирайки бавно, да чакат приближаването на Звездата Съсед. — Тя го погледна, примигваше и изглеждаше много уморена. — Това ще бъде краят и на твоята мечта, Крайл.
Крайл стисна устни и не отговори. Уендел продължи почти плахо:
— Но ти имаш мен, Крайл, вече от години. Ако дъщеря ти — твоята мечта — изчезне, ще бъда ли неин пълноценен заместител?
— Аз мога да те попитам същото: Ако свръхсветлинният полет не просъществува, ще бъда ли негов пълноценен заместител?
Отговорът не беше лесен и за двамата, но накрая Уендел каза:
— Ти си на второ място, Крайл, но това беше едно чудесно второ място. Благодаря ти.
Фишър се размърда.
— Говориш и от мое име, Теса, нещо, което в началото не бих повярвал. Ако нямах дъщеря, щеше да съществуваш само ти. Почти ми се иска…
— Недей. Второто място е достатъчно добро.
Те се хванаха за ръце и мълчаливо загледаха навън към звездите.
След малко Мери Бланковиц надникна през вратата.
— Капитан Уендел, Уу има някаква идея. Той казва, че се е сетил отдавна, но не е искал да я спомене.
Уендел се изправи.
— Защо не е искал?
— Той казва, че веднъж ви е споменал тази възможност, но вие сте му казала да не става глупав.
— Така ли? И какво го кара да смята, че аз не греша? Сега ще го изслушам и ако идеята е добра, ще му счупя врата задето не ме е принудил да го изслушам по-рано.
И тя излезе забързано.
72.
Изминаха ден и половина, през които на Фишър не му оставаше друго, освен да чака. Всички продължаваха да се хранят заедно, както досега, само че в мълчание. Фишър не знаеше дали останалите спят. Самият той успяваше да подремне и се събуждаше отново отчаян.
Колко време можем да продължаваме така? мислеше той на втория ден, докато съзерцаваше красотата на онази ярка и недостижима точка в небето, която доскоро го беше сгрявала и осветявала на Земята.
Рано или късно щяха да умрат. Съвременната космическа техника даваше възможност за продължаване на живота. Системата за вторична преработка беше доста ефикасна. Дори храната щеше да им стигне за дълго време, ако бяха съгласни да приемат блудкавата маса, която щеше да се получи накрая. Още дълго можеха да изстискват енергия от двигателите с микросинтез. Но със сигурност никой не би искал да продължи живота си, докато възможностите на кораба позволяваха това.
При тази неизбежна, бавна и самотна смърт, рационалният изход би бил използуването на регулируемите деметаболизатори.
Това беше предпочитаният начин за самоубийство на Земята; защо да не бъде и на борда на кораб. Човек можеше, ако пожелае, да нагласи дозата на един ден сравнително нормален живот и да го изживее възможно най-весело, като знае че това е последният му ден. В края на деня, естествено, ще му се доспи. Ще се прозее и ще се потопи в спокоен сън, изпълнен със сладки сънища. Постепенно сънят ще стане по-дълбок, сънищата ще избледнеят и той няма да се събуди. По-лека смърт не е била измислена.
И тогава, малко преди пет часа следобед корабно време, на втория ден след преминаването, което бе протекло по изкривена траектория, вместо по права линия, Теса нахълта в стаята. Погледът й беше див и дишаше тежко. Тъмната й коса, която през последната година се беше прошарила значително, беше разрошена. Фишър се изправи ужасен.
— Лоши новини?
— Не, добри, — отвърна тя и се просна в един стол.
Фишър не беше сигурен, че е разбрал добре, не беше сигурен дали думите й не бяха казани с ирония. Той я наблюдаваше внимателно, докато тя възвръщаше силите си.
— Добри, — повтори тя. — Много добри! Невероятни! Крайл, пред теб седи един идиот. Не вярвам, че някога ще се съвзема от това.
— Е, какво се случи?
— Шао-Ли Уу знаеше отговорът. Той го е знаел през цялото време. Спомням си, че ми каза. Преди месеци. Може би преди година. Аз не обърнах внимание. Всъщност, дори не го изслушах. — Тя спря за миг, за да си поеме дъх. Вълнението й напълно бе объркало естествения ритъм на речта й. — Проблемът е, че аз се имах за световния авторитет по свръхсветлинните полети и бях убедена, че няма човек, който да може да ми каже нещо, което да не знам или за което вече да не съм помислила. А ако някой ми подхвърлеше нещо, което ми се стореше странно, смятах идеята му за погрешна и вероятно за идиотска. Разбираш ли, какво имам предвид?
Фишър отвърна мрачно:
— Познавам такива хора.
— Всеки е такъв понякога, — каза Уендел, — при определени условия. Предполагам, че това важи най-вече за застаряващите учени. Ето защо смелите млади революционери в науката след едно-две десетилетия се превръщат във вкаменелости. Въображението им закърнява, задушено от самолюбие и това е техният край. Сега това е моят край… Но както и да е. Беше ни нужен повече от един ден да открием грешката, да коригираме уравненията, да препрограмираме компютъра и да направим нужните промени, да се лутаме сляпо, докато се усетим. Можеше да ни отнеме седмица, но ние се подканяхме един друг като луди.