Тя помисли:
— Ти чуваш всичко, нали?
— Това смущава ли те?
— Да.
— Защо?
— Не искам да знаеш всичко. Искам някои мисли да си останат само за мен.
(Тя се опита да не мисли за това, че може би другите хора искат от нея същото, че искат чувствата им да останат скрити, но Марлейна знаеше, че тази мисъл ще бъде прочетена в момента, в който се опита да не си я помисля).
— Но твоят модел е различен.
— Моят модел?
— Моделът на твоят разум. Другите са объркани, заплетени. Твоят е прекрасен.
Марлейна отново облиза устни и се усмихна. Когато интелектът й беше доловен, той можеше да бъде оценен като прекрасен. Тя ликуваше и помисли с презрение за момичетата, които имаха само… външност.
Гласът в главата й каза:
— Тази мисъл лична ли беше?
Марлейна отговори почти на глас.
— Да.
— Мога да доловя разлика. Няма да отговарям на личните ти мисли.
Марлейна почувства желание да бъде похвалена.
— Много модели ли си виждал?
— Долавял съм много, откак вие чо-веците дойдохте.
Не беше сигурен за думата — помисли Марлейна. Гласът не реагира и това изненада Марлейна. Изненадата беше лично чувство, както Марлейна установи, след като помисли за това, но тя не си я беше белязала като лична предварително. Може би личните неща са си лични, независимо дали го съзнаваш или не. Гласът беше казал, че долавя разлика и това явно беше вярно. Личало си по модела.
Тук гласът отново не отговори. Тя трябваше специално да попита, за да покаже, че това не лична мисъл.
— Извинявай, по модела ли личи? — Не беше нужно да уточнява. Гласът знаеше за какво говори.
— Личи по модела. Всичко личи по твоят модел, защото е така добре създаден.
Марлейна буквално измърка. Получи похвалата си. Редно беше да върне комплимента.
— Но сигурно и твоят е добре създаден.
— Той е различен. Моят модел е пространен — Той е прост във всяка точка, а сложен само като цяло. Твоят поначало е сложен. В него няма простота. И е различен от този на останалите от твоя вид. Другите са — заплетени. С тях не може да се влезе във връзка — да се общува. Едно пренареждане е пагубно, структурата е крехка. Аз не знаех това. Моят модел не е крехък.
— А моят?
— Не. Твоят се приспособява.
— Ти си се опитвал да общуваш и с други, нали?
— Да.
Епидемията на Еритро. (Не последва отговор. Това беше лична мисъл.)
Тя затвори очи и съзнателно простря мисълта си, опитвайки се да установи източника на този чужд разум, който достигаше до нея. Тя правеше това по някакъв начин, който сама не разбираше, вероятно погрешен, а може би изобщо не го правеше. Чуждият разум можеше да се присмее на нейната несръчност — ако изобщо можеше да се смее.
Не последва отговор.
— Мислѝ за нещо — помисли Марлейна.
— За какво да мисля? — автоматично отвърна мисълта. Не идваше от никъде. Не идваше оттук или оттам или от другаде. Идваше от вътре в главата й.
Тя помисли (ядосана от собственото си неумение):
— Кога долови модела на моя разум?
— На новия контейнер с човешки същества.
— На Ротор?
— На Ротор.
Изведнъж тя разбра.
— Ти си ме искал. Ти си ме викал.
— Да.
Естествено. Иначе защо ще иска да ходи на Еритро? Защо беше гледала Еритро с такъв копнеж в деня, когато Оринел дойде при нея за да и каже, че майка й я търси?
Тя стисна зъби. Трябва да продължи да пита:
— Къде си?
— Навсякъде.
— Ти ли си планетата?
— Не.
— Покажи ми се.
— Ето ме.
И изведнъж гласът имаше посока.
Тя се загледа в поточето и внезапно осъзна, че докато беше разговаряла с гласа в главата си, поточето е било единственото нещо, което е усещала. Не беше съзнавала нищо друго около себе си. Сякаш съзнанието й се беше затворило, за да изостри своята чувствителност към единственото нещо, което го изпълва.
А сега мъглата се вдигна. Водата клокочеше по камъните и правеше мехурчета над тях; на място, белязано от няколко такива мехурчета, образуваше малък водовъртеж. Мехурчетата се завъртаха и се пукваха, докато се образуваха нови и очертаваха фигурата, която като цяло не се променяше, но отделните й детайли никога не се повтаряха.
След това мехурчетата безшумно се пукнаха едно по едно и водата стана напълно гладка, но продължи да се върти. Как виждаше въртенето, след като водата беше гладка? По леките проблясъци по повърхността от розовата светлина на Немезида водата се въртеше и Марлейна виждаше това, тъй като отблясъците образуваха дъги, които докато се въртяха и сливаха оформяха спирали. Очите й бяха приковани във водата и следяха бавните извивки, които изрисуваха окарикатурено лице с две тъмни петна за очи и цепка за уста.