Тринадесет
Купол
22.
Юджиния Инсиня се засмя недоверчиво на думите на дъщеря си. Какво прави човек, когато или трябва да се усъмни в здравия разум на дъщеря си, или в това, че чува добре?
— Какво каза, Марлейна? Какво искаш да кажеш с това, че отивам на Еритро?
— Помолих Губернатора Пит и той обеща да го уреди.
Инсиня се обърка.
— Но защо?
Марлейна отговори с изражение, което издаваше раздразнение:
— Защото ти каза, че искаш да направиш точни астрономически изчисление и че не можеш да ги направиш достатъчно прецизно на Ротор. Можеш да ги направиш на Еритро. Но виждам, че не точно това те интересува.
— Права си. Интересува ме защо се е съгласил да го уреди. Аз го молих на няколко пъти и той все ми отказваше. Той не желае да пуска на Еритро никого, освен някои специалисти.
— Просто му поставих въпроса по малко по-различен начин, мамо. — Марлейна се поколеба за момент. — Казах му, че знам, че иска да се отърве от теб и, че това е шанс за него.
Инсиня така рязко си пое дъх, че се задави и трябваше да се изкашля.
— Как можа да го кажеш? — попита тя със сълзи в очите.
— Истина е, мамо. Нямаше да го кажа, ако не беше истина. Чувала съм го, когато говори с теб и съм те чувала да говориш за него и е толкова ясно, че дори ти го виждаш. Дразниш го и му се иска да престанеш да го безпокоиш с… с каквото там го безпокоиш. И ти го знаеш.
Инсиня стисна устни и каза:
— Знаеш ли, скъпа, май ще трябва да ти се доверявам отсега нататък. Това, че трябва да измъкваш тези неща, наистина ме кара да се срамувам.
— Знам, мамо. — Марлейна сведе поглед. — Извинявай.
— И все пак не разбирам. Не е било необходимо да му обясняваш, че го дразня. Той сигурно го знае. Защо тогава не ме изпрати на Еритро, когато го молех за това?
— Защото мрази Еритро и не желае да има нищо общо с него, а не е можел да преодолее неприязънта си към планетата само за да се отърве от теб. Само че този път няма да отидеш сама. Ще дойда и аз. Ще отидем и двете.
Инсиня се наведе напред и облегна длани на масата между тях.
— Не, Моли… Марлейна. Еритро не е място за теб. Аз няма да остана там завинаги. Ще си направя изчисленията и ще се върна, а ти ще останеш тук и ще ме чакаш.
— Боя се, че няма да стане така, мамо. Ясно е, че той се съгласи да те пусне, защото това е единственият начин да се отърве от мен. Затова се съгласи да те изпрати, когато помолих да отида с теб, а отказа, когато ти го молеше да отидеш сама. Разбираш ли?
Инсиня се намръщи.
— Не, наистина не разбирам. Какво общо имаш ти?
— Когато говорехме и аз му казах, че знам, че иска да се отърве и от двете, лицето му замръзна — разбираш ли, за да изтрие изражението си. Знаеше, че тълкувам изражението и други такива дребни неща и мисля, че не искаше да разбера какво чувствува. Но и това го издаде и аз разбрах много неща. Освен това, човек не може да скрие всичко. Например очите ти трепват, а ти сигурно дори не усещаш това.
— Значи разбра, че иска да се отърве и от теб.
— Още по-лошо. Той се страхува от мен.
— Защо ще се страхува от теб?
— Сигурно, защото ненавижда това, че разбирам нещата, която не иска да знам. — И тя добави с мрачна въздишка. — Много хора се разстройват от това.
Инсиня кимна.
— Мога да си представя. Караш хората да се чувствуват разсъблечени, умствено разсъблечени, като че ли през мозъка им духа студен вятър.
Тя се загледа в дъщеря си замислено.
— Понякога и аз се чувствувам така. Като погледна назад, като че ли още от дете ме притесняваше. Често си казвах, че просто си необикновено интелигентна…
— Аз мисля, че е така, — бързо каза Марлейна.
— Да, това също, но явно имаше още нещо, въпреки че не можех да определя какво е то. Кажи ми, имаш ли нещо против да говорим за това?
— Не, мамо, — отвърна Марлейна, но гласът й прозвуча предпазливо.
— Когато беше по-малка и откри, че притежаваш тази способност, а другите деца и дори възрастните я нямат, защо не дойде при мен да ми кажеш?
— Всъщност, веднъж опитах, но ти беше нервна. Не че каза нещо, просто разбрах, че си заета и нямаш време за детски глупости.
Инсиня широко отвори очи.
— Казах ли, че са детски глупости?
— Не го каза, но погледът ти и начинът, по който държеше ръцете си, го казаха.
— Трябваше да настояваш.
— Аз бях само дете. А ти беше нещастна през повечето време — заради Губернатора Пит и татко.