— Това няма значение. Има ли още нещо, което сега можеш да ми кажеш?
— Само още едно нещо, — каза Марлейна. — Когато Губернаторът Пит каза, че можем да заминем, от начина, по който го каза разбрах, че има нещо, което не ми казва.
— Какво е то, Марлейна?
— Там е работата, мамо. Аз не мога да чета мисли и не знам. Познавам само по външни белези, а това понякога оставя нещата недоизяснени. И все пак…
— Да?
— Имам чувството, че това, което Пит не ми каза, е нещо доста неприятно, може би дори лошо.
23.
Подготовката за Еритро отне на Инсиня доста време. На Ротор имаше работа, която не можеше да остави наполовина свършена. Трябваше да се разпореди в астрономическия отдел, да остави инструкции на други хора, да назначи главния си асистент като свой заместник на длъжността Главен Астроном и някои последни консултации с Пит, който странно защо не говореше за заминаването й.
Накрая Инсиня повдигна въпроса по време на последния си отчет преди заминаването.
— Утре заминавам за Еритро.
— Моля? — той вдигна поглед от отчета, в който се взираше, но тя беше сигурна, че не го чете. (Да не би да е прихванала някой от номерата на Марлейна и да не знае как да се справи с това? Не трябва да си мисли, че може да проникне дълбоко под повърхността, след като всъщност ме може.)
Тя търпеливо повтори:
— Утре заминавам за Еритро.
— Утре ли? Е, пак ще се върнеш, така че няма да се сбогуваме. Пази се. Приеми го като почивка.
— Възнамерявам да работя върху движението на Немезида в космоса.
— Така ли? Е… — той махна с двете си ръце напред сякаш да прогони нещо незначително. — Както искаш. Промяната в обстановката е почивка, дори ако продължиш да работиш.
— Искам да ти благодаря, че ми го позволи, Дженъс.
— Дъщеря ти ме помоли. Знаеш ли, че тя ме помоли?
— Знам. Каза ми го на същия ден. Аз й казах, че няма право да те безпокои. Бил си много търпелив с нея.
Пит промърмори.
— Тя е едно съвсем необикновено момиче. Нямах нищо против да изпълня желанието й. Това е само временно. Свърши си изчисленията и се върни.
Тя си помисли: За втори път споменава връщането ми. Какво щеше да разбере Марлейна от това, ако беше тук? Нещо лошо, каза тя, но какво?
— Ще се върнем, — каза тя с равен глас.
— Надявам се, че ще донесете новината, че Немезида няма да причини зло… след пет хиляди години.
— Това ще решат фактите, — каза тя мрачно и си отиде.
24.
Странно, помисли си Юджиния Инсиня. Намираше се на повече от две светлинни години от онова място в космоса, където беше родена и въпреки това само два пъти беше пътувала с космически кораб и то възможно най-краткото разстояние — от Ротор до Земята и после обратно до Ротор.
Тя не изпитваше силно желание да пътува в космоса. Марлейна беше движещата сила на това пътуване. Тя самостоятелно се срещна с Пит и го убеди да отстъпи пред нейното странно изнудване и тя беше истински развълнувана заради необяснимия си натрапчив импулс да отиде на Еритро. Инсиня не можеше да разбере това желание и гледаше на него като на още една част от уникалната умствена и емоционална чувствителност на дъщеря си. Но когато се случеше Инсиня да се тревожи от мисълта да замени безопасния, малък, удобен Ротор с просторния пуст свят на Еритро, който беше така чужд и заплашителен и се намираше на цели шестстотин и петдесет хиляди километра от Ротор (почти два пъти разстоянието между Ротор и Земята в Слънчевата Система), именно вълнението на Марлейна я въодушевяваше отново.
Корабът, с който щяха да пътуват до Еритро, не беше нито изящен, нито красив. Беше функционален. Той вършеше работа. Беше една от няколкото ракети, които се използуваха като ферибот; изстрелваха ги от Еритро или към него, без да позволяват тромавото му гравитационно притегляне да им повлияе и най-малко, като и в двете посоки те се движеха през меката, ветровита непредвидимост на дивата му атмосфера.
Инсиня не мислеше, че пътуването ще бъде приятно. През по-голямата част щяха да са в безтегловност, а цели два дни в безтегловност без съмнение щяха да ги изтощят. Гласът на Марлейна прекъсна мислите й.
— Хайде, мамо, чакат ни. Багажът е проверен и готов.
Инсиня тръгна напред. Последната тревожна мисъл, докато минаваше през шлюза беше, както можеше да се очаква, „Но защо Дженъс Пит ни пусна с такава готовност?“
25.
Сийвър Дженар ръководеше един свят, голям колкото Земята. Или може би трябва да уточним, че ръководеше пряко един район покрит с купол, който се простираше върху площ от близо три квадратни километра и бавно се разрастваше. На останалата част от планетата, почти петстотин милиона квадратни километра суша и морета, нямаше хора. Нямаше и други живи същества с над-микроскопични размери. Така че, ако се приеме, че един свят се ръководи от многоклетъчните същества, които го населяват, то стотиците, които живееха и работеха в района под купола, бяха владетелите, а Сийвър Дженар ги ръководеше.