Нямаше кой да се гордее с Купола като със свое жилище. Поддържаха го чист и подреден по-скоро по необходимост, но в атмосферата му имаше и нещо неестествено. Имаше прекалено много линии и арки, плоскости и кръгове. Липсваше му безпорядъкът, хаосът на постоянното присъствие, който особеностите в характера на една определена личност придават на една стая или дори едно бюро.
Разбира се, той живееше тук постоянно. Стаята и бюрото му отразяваха неговия ръбат и уравновесен характер. Може би това беше още една причина да се чувствува добре в Купола на Еритро. Формата на неговия характер отговаряше на пестеливите форми в Купола.
Но какво щеше да бъде впечатлението на Юджиния Инсиня? (Той се радваше, че си е върнала моминското име.) Ако е останала същата, каквато си я спомняше, тя щеше да предпочете безпорядъка, неочакваните игриви щрихи, въпреки че беше астроном.
А може да се е променила. Дали същността на хората се променяше? Дали не беше озлобена и наранена след като Крайл Фишър я беше напуснал…
Дженар се почеса по слепоочието, където косата му беше посивяла и реши, че само си губи времето с тези безполезни размисли. Скоро щеше да види Юджиния, тъй като беше наредил да я доведат при него веднага щом пристигне.
Дали пък не трябваше лично да я посрещне?
Не! Вече за пети път водеше този вътрешен спор. Не трябваше да изглежда прекалено нетърпелив; това не отиваше на достойнството на неговата длъжност.
Но след това Дженар реши, че не това е истинската причина. Той не искаше да я кара да се чувствува неловко, не искаше тя да си мисли, че той е същият натрапващ се и некадърен обожател, който така тромаво беше отстъпил пред високия и намръщен хубавец от Земята. А след като беше срещнала Крайл, Юджиния не го погледна отново — поне не на сериозно.
Дженар хвърли поглед на съобщението от Дженъс Пит — сухо и сбито, каквито бяха всичките му съобщения и изпълнено с онова непреодолимо чувство за власт, като че ли вероятността за несъгласие не само че беше нечувана, но и наистина недопустима.
Сега той забеляза, че в писмото си Пит обръща повече внимание на младата дъщеря, отколкото на майката. Той подчертаваше това, че дъщерята проявява голям интерес към Еритро и, че ако пожелае да изследва повърхността на планетата, трябва да й бъде разрешено.
Какво означаваше това?
26.
Ето я и нея. С четиринадесет години по-възрастна отколкото беше, когато отпътуваха. С двадесет години по-възрастна отколкото беше преди да срещне Крайл, в деня, когато двамата с нея отидоха във Фермерска Зона С и се изкачиха на ниво с по-слаба гравитация и тя се смя, когато той опита да направи плавно салтомортале, но се завъртя прекалено силно и падна по корем. (Всъщност той много лесно можеше да се нарани, тъй като, въпреки че усещането за тежест намаляваше, масата и инерцията не се променяха, което можеше да доведе до сериозни наранявания. За щастие не му се наложи да понесе такова унижение.)
Юджиния изглеждаше по-възрастна, но не беше напълняла много и косата й, която сега беше по-къса и права, изглеждаше по-обикновена, но беше запазила тъмнокафявия си цвят.
Когато тя се приближи към него, усмихната, той усети как сърцето му издайнически ускори ритъма си. Тя му подаде и двете си ръце и той ги пое.
— Сийвър, — каза тя, — аз те предадох и ужасно се срамувам.
— Предаде ли ме? Какво искаш да кажеш, Юджиния? — Наистина, какво искаше да каже? Да не би да намекваше за брака си с Крайл?
— Трябваше да мисля за теб всеки ден, — отговори тя. — Трябваше да ти изпращам вести, да ти съобщавам новините, да настоявам да те посетя.
— Вместо това, изобщо не си се сещала за мен!
— О, не съм чак толкова лоша. Мислех за теб от време на време. Някога не съм те забравяла. Дори за секунда не си го помисляй. Само че мислите ми не ме накараха да предприема нещо.
Дженар кимна. Какво можеше да каже? Той отвърна:
— Знам, че си била заета. А аз бях тук — далеч от очите и естествено далеч от сърцето ти.
— Не е така. Почти не си се променил, Сийвър.
— В това е предимството на двадесет години да изглеждаш по-възрастен и да имаш груби черти на лицето. След това изобщо не се променяш. С годините ставаш малко по-стар, а чертите ти малко по-груби. Но не толкова, че да има видима промяна.
— Стига. Нарочно говориш така, за да те съжаляват добросърдечннте жени. И в това не си се променил.
— Къде е дъщеря ти, Юджиния, казаха ми, че и тя ще дойде с теб?
— Тука е. Как иначе. Не мога да проумея защо, но Еритро е нейната представа за Рай. Отиде в квартирата ни, за да разопакова и подреди багажа. Тя е от този тип момичета. Сериозна. С чувство за отговорност. Практична. Изпълнителна. Притежава онези качества, които някой на времето нарече всички непривлекателни добродетели.