— Всички ще отпътуват, а ние ще останем тук. Как можем да построим достатъчно Колонии, за да спасим осем милиарда човешки същества?
— Говориш като Танаяма. С какво ще си помогнем, ако ги настигнем и ги накажем или унищожим? Пак ще сме тук и пак няма да можем да се махнем от Земята. Какво ще спечелим, ако всички те останат като послушни деца и заедно с нас изчакат Звездата Съсед?
— Това не те вълнува, Крайл. Но Танаяма се вълнува и аз го подкрепям. Той е толкова запален, че ако е необходимо, ще разпердушини Галактиката, за да изнамери хиперпространствения метод за Земята. Той му е необходим, за да настигнем Ротор и да ги разбием, но дори това да не ни помогне, хиперпространственият метод ще ни е нужен, ако се наложи да евакуираме от Земята колкото може повече хора. Така че Танаяма има право, дори мотивите му да са неморални.
— Но да предположим, че открием хиперпространствения метод и разберем, че разполагаме с достатъчно време и средства да евакуираме само един милиард души. Кои ще са те? И какво ще стане, ако тези, които са на власт, започнат да спасяват само хора от своята раса?
Уайлър изръмжа:
— Не е за мислене.
— Прав си, — съгласи се Фишър. — Можем само да се радваме, че няма да сме между живите, когато се стигне дотам.
— Що се отнася до това, — Уайлър снижи гласа си, — може вече да се е стигнало. Подозирам, че вече разполагаме с хиперпространствения метод или, че малко ни остава да го разработим.
Фишър го погледна с дълбоко недоверие.
— Какво те кара да мислиш така? Сънища? Интуиция?
— Не. Познавам една жена, чиято сестра познава един човек от екипа на Стария. Достатъчно ли е?
— Разбира се, че не.
— Не съм в състояние да ти кажа нищо повече. Виж какво, Крайл, аз съм твой приятел. Знаеш, че ти помогнах да се върнеш на работа в Управлението.
Крайл кимна.
— Знам и съм ти благодарен за това. И от време на време се опитвам да ти се отблагодаря с подобни услуги.
— Така е и аз съм ти благодарен за това. Сега искам да ти дам секретна информация, която мисля, че ще е важна за теб я ще ти бъде от полза. Готов ли си да ме изслушаш и да не ме издадеш?
— Винаги готов.
— Разбира се, знаеш с какво се занимаваме.
— Да, — отвърна Фишър. Това беше безсмислен реторичен въпрос, на който не можеше да има друг отговор.
Вече пет години агенти на Управлението (между които беше и Фишър през последните три години) се ровеха из информационните бунища на Колониите. Търсеха полезни отпадъци.
Всички Колонии, както и Земята, работеха над хиперпространствения метод, още откакто се разбра, че Ротор го притежава и особено, откакто Ротор го беше доказал, като напусна Слънчевата Система.
Предполагаше се, че по-голямата част, а може би всички Колонии разполагаха с отделни сведения за дейността на Ротор. Според Споразумението за Огласяване на Научните Постижения всяко от тези сведения трябваше да се оповести открито и тогава, ако успееха да съберат цялата информация, това на практика щеше да означава получаването на хиперпространствения метод. Но явно в този случай това беше неосъществимо. Не се знаеше какви предимства може да донесе новият метод и всяка Колония се надяваше да бъде първа в това отношение и така да получи значителна преднина пред останалите. Ето защо всички криеха това, с което разполагат — ако изобщо разполагаха с нещо — само че никой нямаше достатъчно информация.
Самата Земя с помощта на извънредно сложната система на Земните Служби за Разследване, душеше по всички Колонни без изключение. Земята беше тръгнала на лов и Фишър беше един от ловците.
Уайлър бавно каза:
— Прегледахме събраната досега информация и предполагам, че тя е достатъчна. Ще успеем да разработим пътуване посредством хиперпространствения метод. Мисля, че ще стигнем до Звездата Съсед. Не ти ли се иска да бъдеш един от хората, които ще отидат?
— Защо ще искам да ходя там, Гаранд? Ако изобщо се осъществи това пътуване, в което се съмнявам.
— Убеден съм, че ще се осъществи. Не мога да ти кажа откъде го знам, но можеш да ми вярваш, източникът ми е сигурен. Разбира се, че ще искаш да отидеш. Може да видиш жена си. Ако не нея — тогава дъщеря си.
Фишър неспокойно се размърда. Имаше чувството, че е прекарал половината си живот, стараейки се да не мисли за тези очи. Марлейна вече беше на шест години и сигурно говореше тихо и бавно — като Роузан. Сигурно можеше да вижда в душите на хората — като Роузан.