— Честно казано, сър, намирам тази задача за неприятна и при тези обстоятелства вероятно някой друг агент ще бъде по-подходящ.
— Въпреки това, аз искам да сте вие. Ако се боите, че няма да можете да флиртувате с нея и да бъдете влудяващо привлекателен, когато пристъпите към нея с извърнато лице и сбърчен нос, аз ще ви предложа една сделка, агент Фишър. Вие се провалихте на Ротор, но добрата ви работа отчасти компенсира това. Сега имате възможност напълно да поправите грешката си. Ако обаче не доведете тук тази жена, това ще бъде много по-голям провал от Ротор и никога няма да можете да се поправите. И все пак, не искам единствено страхът да ви води. Ще ви подхвърля и малко надежда. Ако доведете Уендел, когато бъде построен свръхсветлинен кораб и той се отправи към Звездата Съсед, вие ще можете да отпътувате с него, ако пожелаете.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, — каза Фишър, — и бих постъпил така и без условията, които ми поставихте.
— Отличен отговор, — каза Танаяма и се усмихна едва забележимо, — и без съмнение добре отрепетиран.
Фишър си тръгна със съзнанието, че е изпратен на най-решаващата си ловна експедиция.
Петнадесет
Епидемия
31.
По време на десерта Юджиния Инсиня се усмихна на Дженар.
— Изглежда тук водиш един приятен живот.
Дженар също се усмихна.
— Доста приятен, но затворен. Живеем на една огромна планета, но аз съм ограничен от Купола. Тук хората са затворени. Ако се запозная с някой интересен човек, той напуска след най-много два месеца. Общо взето, хората в Купола ме отегчават, но сигурно не повече, отколкото аз ги отегчавам. Ето защо вашето пристигане или пристигането на който и да било друг е новина, достойна за холовизията. Е, разбира се, тъй като става дума за теб…
— Ласкател, — тъжно каза Инсиня.
Дженар се изкашля.
— Марлейна ме предупреди, за мое добро, че още не си успяла да се съвземеш от…
Инсиня го прекъсна:
— От холовизията май не ми обърнаха внимание.
Дженар се предаде.
— Така е думата. За утре сме организирали едно малко тържество, на което ще те представя официално и всички ще могат да се запознаят с теб.
— И да обсъдят външността ми, дрехите и да предъвчат клюките около мен.
— Убеден съм, че ще е така. Но Марлейна също е поканена, а това означава, че ти ще разбереш много повече за нас, отколкото ние за теб. Освен това информацията ти ще бъде по-сигурна.
Инсиня изглеждаше притеснена.
— Марлейна не се ли държа добре?
— Искаш да кажеш дали е тълкувала езика на тялото ми? Да, госпожо.
— Казах й да не го прави.
— Мисля, че го прави без да иска.
— Прав си. Така е. Но й казах да не ти говори за това. Виждам, че ти е казала.
— Да. Аз й заповядах да го направи. Всъщност й заповядах от позицията си на Комендант.
— Съжалявам. Понякога е доста неприятно.
— Но не беше. Поне за мен. Юджиния, моля те, разбери. Дъщеря ти ми харесва. Много ми харесва. Мисля, че за нея е било ужасно цял живот да бъде човек, който знае твърде много, но когото никой не обича. Почти чудо е, че от нея е излязло момиче с непривлекателни добродетели, както ти ги нарече.
— Предупреждавам те. Ще те изтощи. Освен това е само на петнадесет години.
— Мисля, че има някаква закономерност, която кара майките да забравят, че и те са били петнадесетгодишни, — каза Дженар. — Тя спомена между другото за някакво момче, а може би знаеш, че на петнадесет години болката от несподелената любов е също толкова голяма, колкото на двадесет и пет години, ако не по-голяма. Въпреки че, като имам предвид външността ти, нищо чудно младежките ти години да са били безоблачни. Освен това, не забравяй, че положението на Марлейна е особено неприятно. Тя знае, че не е хубава и знае, че е интелигентна. Чувствува, че нейният ум би трябвало поне да компенсира липсата на красота, но знае, че не е така, затова изпитва безпомощен гняв, знае, че и това не помага.
— Е, Сийвър, — каза Инсиня като се стараеше да изглежда весела, — ти си много добър психолог.
— Ни най-малко. Но разбирам това. Аз също съм го преживял.
— О… — Инсиня не можа да каже нищо.
— Няма нищо, Юджиния. Нямам намерение да се самосъжалявам и не се опитвам да те омайвам, за да събудя в теб съчувствие към една бедна, разбита душа, защото не съм такъв. Аз съм на четиридесет и девет години, а не на петнадесет и съм се примирил със себе си. Ако на петнадесет или на двадесет и една години бях красив и глупав, какъвто тогава мечтаех да бъда, без съмнение сега нямаше да съм красив, но още щях да съм глупав. Така че, в края на краищата аз победих и съм убеден, че това време ще дойде и за Марлейна — ако изобщо има време.