— Дълбоко се лъжеш, — каза Уендел. — Виждам предимствата от гледна точка на физик и искам да приема предложението ти и да гоня пеперудата на хиперпространствения полет докъдето мога, но освен това не искам да се лиша от усилията ти да ме убеждаваш. Искам всичко.
— Но…
— Накратко, ако ме искаш, трябва да ми платиш. Убеди ме така, както би направил, ако не се бях поддала на аргументите ти, иначе няма да дойда на Земята. Защо мислиш сме в Сепаре? За какво служат Сепаретата, според теб? След като потренирахме, изкъпахме се, хапнахме, пийнахме, поприказвахме и тези неща ни бяха приятни, сега имаме възможност да опитаме други неща. Настоявам. Убеди ме да дойда на Земята.
Едно нейно движение и светлината в Сепарето съблазнително отслабна.
Седемнадесет
В безопасност?
35.
Инсиня се чувствуваше неловко. Сийвър Дженар беше настоял да поговорят за това с Марлейна.
— Юджиния, ти си й майка и без да искаш гледаш на нея като на малко момиче. Една майка има нужда от време да разбере, че не е абсолютният монарх, че дъщеря й не е нейна собственост.
Юджиния Инсиня избегна нежния му поглед.
— Не ме поучавай, Сийвър. Ти нямаш деца. Лесно е да говориш отвисоко за чуждите деца.
— Наистина ли звуча така? Извинявай. Нека кажем, че за разлика от теб, аз просто не съм емоционално обвързан със спомена за детето. Тя много ми харесва, но аз я познавам само като разцъфнало младо момиче със забележителен ум. Тя е ценна, Юджиния. Имам странното чувство, че е много по-ценна и от двама ни. Трябва да говорим с нея…
— Трябва да я пазим, — възрази Инсиня.
— Съгласен съм, но трябва да се посъветваме с нея как най-добре можем да я опазим. Тя е млада и неопитна, но е възможно да знае по-добре от нас какво трябва да правим. Нека да поговорим като възрастни. Обещай ми, Юджиния, че няма да се възползуваш от майчинския си авторитет.
— Как да ти обещая такова нещо? — каза Инсиня с горчивина. — Но ще говорим с нея.
И така, сега тримата бяха в кабинета на Дженар, стаята беше защитена, а Марлейна беше стиснала здраво устни и гледаше ту към единия, ту към другия.
— Това няма да ми хареса, — каза тя тъжно.
— Боя се, че новините наистина са лоши. Ще ти ги съобщя направо. Обмисляме завръщане на Ротор, — каза Инсиня.
Марлейна я погледна смаяно.
— Но, мамо, ти не можеш да изоставиш важната си работа. Виждам, че нямаш такова намерение. Не разбирам тогава.
— Марлейна, — Инсиня говореше бавно и наблягаше на думите си, — обмисляме твоето завръщане на Ротор. Сама.
Последваха няколко мига мълчание, в които Марлейна внимателно изучаваше лицата им. После тя тихо каза:
— Говориш сериозно. Не мога да повярвам. Няма да се върна на Ротор. Не искам. Никога. Моят свят е Еритро.
— Марлейна… — остро започна Инсиня. Дженар вдигна ръка и поклати отрицателно глава. Тя замълча и той каза:
— Марлейна, защо толкова много искаш да останеш тук?
— Защото искам — отвърна твърдо тя. — Понякога ти се яде определена храна, просто ти се прияжда. Не можеш да обясниш защо. Просто го искаш. Аз искам Еритро. Не знам защо, но го искам. Няма нужда да го обяснявам.
— Позволи на майка си да ти каже какво знаем, — каза Дженар.
Инсиня взе студената безчувствена ръка на Марлейна и каза:
— Помниш ли, че преди да тръгнем за Еритро ти ми разказа за разговора си с Губернатора Пит…
— Да?
— Тогава ми каза, че когато ни е разрешил да заминем за Еритро, той е премълчал нещо. Ти не знаеше какво е това, но каза, че е нещо доста неприятно — нещо лошо.
— Да, спомням си.
Инсиня се поколеба и големите проницателни очи на Марлейна станаха изпитателни. Тя шепнеше, като че ли говори на себе си, без да осъзнава, че говори на глас:
— Поглежда главата ми. Ръката й е близо до слепоочието. Отдръпва се. — Гласът й заглъхна, но устните й продължиха да се движат.
Изведнъж тя извика възмутено:
— Да не би да си мислите, че нещо не съм наред?
— Не, — бързо каза Инсиня. — Точно обратното, мила. Знаем, че имаш превъзходен ум и искаме да го запазим. Ето какво…
Марлейна изслуша разказа за Епидемията на Еритро с дълбоко недоверие и накрая каза:
— Виждам, че вярваш в това, което ми разказа, мамо, но може някой да те е излъгал.