— Това е последното нещо което аз бих пожертвал, — каза Дженар. — По-скоро бих жертвал себе си.
— Но ще бъде много рисковано да останем тук.
— Марлейна не мисли така.
— Марлейна! Марлейна! Говориш сякаш е богиня. Какво разбира тя?
— Юджиния, изслушай ме. Нека поговорим разумно. Ако Марлейна наистина е в опасност, ще намеря начин да ви върна на Ротор. Но първо ме чуй. Марлейна не страда от мегаломания, съгласна ли си?
Юджиния трепереше. Чувствата й не бяха утихнали.
— Не разбираш какво говориш.
— Случва ли се да претендира за нереални способности, да говори нелепости?
— Разбира се, че не. Тя е много разумна… Защо ми задаваш такива въпроси? Знаеш, че няма никакви претенции, които…
— Които са неоснователни. Знам. Тя никога не изтъква своята проницателност. Обстоятелствата я накараха да я разкрие.
— Така е, но какво целиш с всичко това?
Дженар тихо продължи.
— Твърдяла ли е някога, че притежава необикновена интуиция? Изразявала ли е някога убеждение, че ще се случи или че няма да се случи нещо определено, само защото тя е убедена в това?
— Не никога. Тя се придържа към очевидното. Никога не прави крайни твърдения без основание.
— И все пак едно нещо е така. Убедена е че Епидемията няма да я порази. Тя твърди, че още на Ротор е чувствала тази увереност, че Еритро не може да й причини нищо лошо, а когато е дошла в Купола, то е станало още по-силно. Тя твърдо е решила да остане тук.
Юджиния широко отвори очи и покри устата си с ръка. Тя простена и каза:
— В такъв случай… — и продължи да го гледа ужасено.
— Да, — каза Дженар с внезапна тревога.
— Не разбираш ли? Може да е хванала Епидемията. Личността й се променя. Умът й е поразен.
— Не, не може да бъде, в нито един от случаите на заболяване не се е проявявал такъв ефект. Това не е Епидемията.
— Нейният мозък е различен от този на другите хора. Той може да се влияе по различен начин.
— Не, — каза отчаяно Дженар. — Не мога да повярвам, че е така. Не вярвам, че е така. Вярвам, че щом Марлейна е сигурна, че няма да се разболее, тя няма да се разболее и че това ще ни помогне да разрешим загадката на Епидемията.
Юджиния пребледня.
— Затова ли искаш да остане на Еритро, Сийвър? За да я използваш като средство срещу Епидемията?
— Не. Не искам да остане само за да я използвам. Тя иска да остане и може да бъде средство, независимо дали ние искаме това или не.
— И ти си съгласен да й позволиш да остане на Еритро само защото тя желае това. Само заради някакво нейно опърничаво желание, което не може да обясни и за което нито ти, нито аз можем да намерим разумно и понятно обяснение. Наистина ли смяташ, че трябва да я оставим тук само защото тя иска така? И се осмеляваш да ми кажеш това?
— В интерес на истината, изкушавам се да ти го кажа, — каза Дженар с усилие.
— Лесно ти е да се изкушаваш. Тя не е твое дете. Тя е мое дете. Тя е единственото…
— Знам — прекъсна я Дженар. — Тя е единственото нещо, което ти е останало от Крайл. Не ме гледай така. Знам, че не си го забравила. Разбирам чувствата ти.
Той изрече последните думи тихо и нежно и сякаш искаше да протегне ръка и да докосне наведената й глава.
— Но въпреки всичко, Юджиния, ако Марлейна наистина иска да излезе на Еритро мисля, че нищо няма да я спре. И е възможно, ако е напълно убедена, че Епидемията няма да навреди на мозъка й, това нейно отношение наистина да я предпази — непоклатимостта на нейния здрав разум и увереност може да се окаже неин умствен имунитет.
Юджиния рязко вдигна глава, очите й горяха.
— Говориш глупости и нямаш право да се влияеш от внезапния романтичен порив на едно дете. Тя ти е чужда. Ти не я обичаш.
— Тя не ми е чужда и аз я обичам. Нещо повече, аз й се възхищавам. Любовта не би могла да ми вдъхне това пълно доверие, което да ми позволи да рискувам, но възхищението ми го дава. Помисли върху това.
И те останаха така, вперили поглед един в друг.
Двадесет
Доказателство
42.
Катиморо Танаяма живя до края на определената му година с присъщата си упоритост и вече течеше следващата, когато дългата битка свърши. Когато настъпи краят, той напусна бойното поле без да продума и никой от присъстващите не разбра че е умрял, докато апаратурата не отбеляза неговата смърт.
Това събитие не вдигна много шум на Земята и изобщо не се чу на Колониите, тъй като Старецът винаги вършеше работата си далеч от обществото и с това беше още по-силен.