— Какво представлява това?
— Еритро-костюм. Чиста работа — като космонавтски, само че без въздушна възглавница срещу вакуума — състои се от много лека, непропусклива смес от пластмаса и плат, която не пречи на движението. Шлемът, със защитното си устройство срещу инфрачервени лъчи, е малко по-масивен. Има и изкуствено снабдяване с въздух и вентилация. Това означава, че човек, екипиран с Е-костюм, не е изложен на влиянието на околната среда. И освен всичко това, тя няма да е сама.
— Кой ще бъде с нея? Не бих могла да се доверя на никого, освен на себе си.
Дженар се усмихна.
— Не мога да си представя по-неподходящ придружител. Ти не знаеш нищо за Еритро, а и те е страх от него. Не бих те пуснал. Виж какво, единственият човек, на когото бихме могли да се доверим, си не ти, а аз.
— Ти? — Инсиня го зяпна.
— Защо не? Никой тук не познава Еритро по-добре от мен и ако Марлейна има имунитет към Епидемията, то и аз имам, а десет години, прекарани на Еритро, изобщо не ме е засегнала. Още повече, че аз мога да управлявам самолет, което означава, че няма да ни е нужен пилот. Освен това, ако изляза с Марлейна, ще мога да я наблюдавам отблизо. Ако забележа нещо странно, и най-незначителната промяна в поведението й, за миг ще я върна в Купола и под мозъчния скенер.
— И тогава, разбира се, ще е прекалено късно.
— Не. Не непременно. Не трябва да гледаш на Епидемията като въпрос на живот или смърт. Имали сме леки случаи, дори много леки случаи и хора, които са били слабо засегнати, могат да водят съвсем нормален живот. Сигурен съм, че няма да й се случи нищо лошо.
Инсиня седеше мълчаливо на стола си и изглеждаше малка и беззащитна.
Дженар несъзнателно я обгърна с ръка.
— Хайде, Юджиния, забрави това за момента. Обещавам ти, че тя няма да излезе още поне една седмица, че и повече, ако успея да разсея твърдото й решение, като й покажа Еритро от въздуха. А по време на полета тя ще бъде затворена в самолета, където е също толкова безопасно, колкото тук. А сега, ще ти кажа нещо — ти си астроном, нали?
Тя го погледна и едва доловимо промълви:
— Знаеш, че е така.
— Това означава, че никога не гледаш звездите. Астрономите никога не гледат звездите. Само уредите си. Сега над Купола е нощ, така че нека да се качим на наблюдателната платформа и да погледаме. Нощта е съвсем ясна и няма нищо по-успокояващо за човек от това, да погледа звездите. Имай ми доверие.
47.
Вярно беше. Астрономите не гледаха звездите. Не беше необходимо. Човек даваше инструкции на телескопите, камерите и спектроскопите, посредством компютър, който ги получаваше при програмирането.
Уредите свършваха работата, анализите, графичните симулации. Астрономът само задаваше въпросите, а след това изследваше отговорите. За тази цел не беше необходимо да се гледат звездите.
В такъв случай, помисли си тя, как може човек да гледа звездите просто така? Може ли да го направи, ако е астроном? Самата гледка би го накарала да се чувствува неспокоен. Има толкова работа за вършене, въпроси за задаване, загадки за разкриване и сигурно не след дълго той ще се върне в лабораторията, ще включи някой уред и докато чака, ще се разсейва или с роман, или с някой холовизионен спектакъл.
Тя сподели това със Сийвър Дженар, който разтребваше кабинета си преди да излязат. (Инсиня си спомняше, че още на младини той беше педантично подреден. Тогава това я дразнеше, но може би е трябвало да я възхищава. Сийвър има толкова добродетели, мислеше си тя, а Крайл от друга страна…)
Тя критично проследи мислите си и ги насочи надругаде.
— Всъщност, аз самият не ходя на наблюдателната платформа много често, — каза Дженар. — Винаги ще се намери нещо друго, което трябва да се свърши. А когато отида там, почти никога няма хора. Ще ми бъде приятно да не съм сам. Ела!
Той я заведе до малък асансьор. За първи път, откакто бе в Купола, Инсиня влизаше в асансьор и за миг почувствува, че отново е на Ротор — само че не се усети промяна в псевдо-гравитационното притегляне и не се почувствува леко притисната към една от стените от ефекта на Кориолис, както би станало на Ротор.