Океанът се разгръщаше под тях, а сушата остана зад тях, докато се превърна в една по-светла ивица и, накрая, изчезна. Дженар погледна надолу и усети странно чувство в стомаха си. Той си спомни една фраза от стара епическа поема: „морето, тъмно като вино“. Океанът под тях действително приличаше на огромна подвижна маса червено вино с петънца от розова пяна.
В тази огромна водна маса нямаше нищо, което да служи като ориентир и нямаше къде да се кацне. Тук понятието „местоположение“ не съществуваше. Въпреки това, той знаеше, че ако поиска да се върне трябваше само да подаде на самолета команда да ги върне на сушата. Компютърът на самолета следеше позицията им чрез точни изчисления на скоростта и посоката и знаеше къде е сушата, дори къде е Куполът.
Те прелетяха под дебел пласт облаци и океанът стана черен. Една дума от страна на Дженар и самолетът премина през облаците и се издигна над тях. Немезида отново светеше и океанът вече не се виждаше. На негово място имаше море от розови водни капчици, издигащи се на места, така че от време на време покрай прозорците преминаваха късове мъгла.
След това облаците сякаш се разделиха и между тях можеха да се видят части от морето, тъмно като вино.
Марлейна гледаше с леко отворена уста и затаен дъх. Тя прошепна:
— Всичко това е вода, нали, чичо Сийвър?
— Хиляди километри във всички посоки, Марлейна, и на места дълбока десет километра.
— Предполагам, че ако човек падне в нея, ще се удави.
— Не се притеснявай за това. Тази машина няма да падне в океана.
— Знам, че няма, — каза Марлейна делово.
Има още едно нещо, което Марлейна може да види, помисли Дженар.
Марлейна прекъсна мислите му:
— Отново започваш да се тревожиш, чичо Сийвър.
Дженар се развесели от това, че беше започнал да възприема проницателността на Марлейна като нещо естествено.
— Ти никога не си виждала Мегас, — каза той, — и се чудех дали да ти я покажа. Само едната страна на Еритро гледа към Мегас, а Куполът е построен на другата страна, която не гледа към нея, така че Мегас никога не се появява на нашето небе. Ако продължаваме да летим в тази посока обаче, ще навлезем в сиз-Мегаското полукълбо и ще я видим да се извисява над хоризонта.
— Бих искала да видя това.
— В такъв случай ще го видиш, но се подготви. Голяма е. Наистина голяма. Почти два пъти по-голяма от Немезида и изглежда като че ли всеки момент ще се стовари върху нас. Някои хора просто не могат да понесат тази гледка. Тя обаче няма да падне. Не би могла. Опитай се да запомниш това.
Те продължиха нататък на по-голяма височина и с по-висока скорост. Под тях океанът се простираше в набразденото си еднообразие, скриван от време на време от облаците.
Накрая Дженар каза:
— Ако погледнеш напред и малко на дясно ще видиш Мегас да се показва на хоризонта. Ще се насочим към нея.
Отначало тя изглеждаше като светло петно на хоризонта, но ставаше все по-голяма. Постепенно израсна в тъмночервен полукръг, който се разширяваше. Беше значително по-тъмна от Немезида, която все още се виждаше, останала назад и вдясно от самолета и малко по-ниско в небето.
Докато Мегас се издигаше и растеше, стана ясно, че това, което се открива пред тях, не е светещ кръг, а малко повече от полукръг.
Марлейна с интерес отбеляза:
— Значи на това казват „фаза“, така ли?
— Точно така. Ние виждаме само онази част, която Немезида осветява. Докато Еритро се завърта около Мегас, Немезида сякаш се приближава до Мегас и ние виждаме все по-малко от осветената половина на планетата. А когато Немезида се плъзне точно над или под Мегас, можем да видим само тънък сърп светлина по ръба на Мегас — това е всичко, което се вижда от осветената й половина. Понякога Немезида застава точно зад Мегас. Тогава Немезида е в затъмнение и се показват всички бледи звезди, а не само ярките, които се виждат дори, когато Немезида е в небето. По време на затъмнението се вижда един голям черен кръг, в който няма никакви звезди и това показва къде се намира Мегас. Когато Немезида отново се появи от другата му страна, пак може да се види тънкият сърп от светлина.
— Прекрасно, — каза Марлейна. — Като небесно шоу. А погледни Мегас — всички тези движещи се ивици.
Те пресичаха осветената страна на кълбото, бяха дебели и червеникавокафяви с оранжеви пръски, и бавно се виеха.
— Това са обръчи от вихри, — каза Дженар, — с ужасни ветрове, които духат във всички посоки. Ако наблюдаваш внимателно, ще видиш как се образуват петна, които се увеличават, преместват се, след това се разпръсват и изчезват.