Инсиня го зяпна.
— Мисля, че това е лудост! — отсече тя възмутено.
— Може би. Но забелязвала ли си някога подобно нещо при Марлейна? Помисли добре.
— Няма какво да мисля. Никога не съм забелязвала такова нещо.
— Да, — промърмори Дженар, — така и предполагах. Тя би искала да се чувствуваш по-спокойна за нея, но не успява да ти го внуши. И все пак… Ако говорим само за нейната проницателност, вярно е, че откакто е на Еритро, тя се усили. Съгласна ли си?
— Да. Съгласна съм.
— Има още нещо. Сега тя има и силна интуиция. Тя знае, че Епидемията не я застрашава. Сигурна е, че нищо на Еритро няма да я нарани. Тя гледаше океана под нас и беше убедена, че самолетът няма да падне и да я удави. Така ли разсъждаваше и на Ротор? Там не се ли е чувствувала неуверена и несигурна, както би се чувствувал всеки млад човек, когато има причини за това?
— Да! Разбира се.
— Но тук тя е нов човек. Напълно уверена в себе си. Защо?
— Не знам.
— Еритро ли й влияе? Не, не, нямам предвид Епидемията. Някакво друго влияние? Нещо съвсем различно? Ще ти кажа защо питам. Самият аз го усетих.
— Какво усети?
— Някакъв оптимизъм, свързан с Еритро. Не ме притесняваше нито пустотата, нито каквото и да било. Не че преди Еритро ме е отблъсквал или подтискал, но никога не съм харесвал тази планета. По време на това пътуване с Марлейна, обаче, Еритро ми хареса повече от когато и да било през десетгодишния ми престой тук. Помислих си, че е възможно възторгът на Марлейна да е заразителен или тя по някакъв начин да ми го предава. Ако не е така, то тогава начинът, по който Еритро й влияе, влияе и на мен — в нейно присъствие.
— Мисля, че и ти трябва да си направиш мозъчно изследване, Сийвър, — каза Инсиня със сарказъм.
Дженар повдигна вежди.
— Мислиш ли, че не съм? Откакто съм тук редовно си правя изследвания. Освен неизбежните промени, съпътствуващи остаряването, други няма.
— А правил ли си си изследване след полета?
— Разбира се. Веднага. Не съм глупав. Пълният анализ все още не е пристигнал, но предварителните резултати не показват изменения.
— И какво смяташ да направиш сега?
— Какво друго? Да изляза от Купола с Марлейна на повърхността на Еритро.
— Не!
— Ще вземем предпазни мерки. И друг път съм излизал.
— Ти, може би, — каза Инсиня твърдо, — но тя, не. Никога.
Дженар въздъхна. Той се завъртя на стола си и погледна към изкуствения прозорец на стената на кабинета си, сякаш се опитваше да види червената планета отвъд него. След това отново погледна Инсиня.
— Навън има един огромен нов свят, — каза той, — който принадлежи единствено на нас. Ние можем да го застроим и усъвършенствуваме като се поучим от грешките, причинили неуспешното развитие на предишния ни свят. Този път можем да създадем един хубав свят, чист и добър. Ще свикнем с червения му цвят. Ще го съживим с нашите растения и животни. Ще вдъхнем живот на сушата и моретата и ще поставим началото на самостоятелното развитие на тази планета.
— А Епидемията? Какво ще правим с нея?
— Може да се справим с Епидемията и Еритро ще стане идеално място за нас.
— Ако се справим с горещината и гравитацията на Мегас, и променим химичния й състав, тя също ще стане идеално място за нас.
— Да, Юджиния, но трябва да признаеш, че Епидемията е нещо качествено различно от горещината, гравитацията и химичния състав.
— Но Епидемията може да бъде също толкова фатална.
— Юджиния, мисля, че ти казах, че Марлейна е най-ценният човек за нас.
— За мен, да.
— За теб тя е ценна, защото ти е дъщеря. За нас е ценна с това, което може да прави.
— Какво може да прави? Да тълкува жестове? Да прави фокуси?
— Тя е убедена, че има имунитет към Епидемията. Ако е така, можем да научим…
— Ако е така. Това са детинщини и ти го знаеш. Не се хващай за сламка.
— Навън има цял един свят и аз го искам.
— Говориш като Пит. Би ли рискувал дъщеря ми в името на този свят?
— В човешката история са правени много по-големи рискове в името на много по-дребни неща.
— Толкова по-зле за историята. И във всеки случай, аз решавам. Тя е моя дъщеря.
Дженар отговори с тих глас, в който се четеше безкрайна тъга:
— Обичам те, Юджиния, но вече веднъж те загубих. Хранех крехката надежда, че ще мога да компенсирам тази загуба. Но сега се боя, че ще те загубя отново и завинаги. Защото ще ти кажа, че не ти решаваш. Дори не и аз. Решава Марлейна. Каквото и да реши, тя ще намери начин да го постигне. И тъй като тя може би е способна да даде на човечеството един нов свят, аз ще й помогна да направи това, което иска, дори и пряко волята ти. Моля те, приеми това, Юджиния.