— Но не трябва непременно да е неудобен, нали, мамо? Също толкова ще ме предпазва и ако ми е по мярка.
— Мисля, че този е подходящ, — каза Дженар. — Това е най-доброто, което успяхме да намерим. По принцип са правени за възрастни. — Той се обърна към Инсиня. — Не ги използуваме много напоследък. След като Епидемията затихна имаше един период, в който правехме изследвания, но сега вече познаваме околната среда доста добре и в редките случаи, когато излизаме, използуваме затворени Е-коли.
— Не може ли и сега да излезете с Е-кола?
— Не, — каза Марлейна с явно неодобрение. — Вече излизах с превозно средство. Искам да ходя. Искам да… усещам земята.
— Ти си луда, — гневно каза Инсиня.
Марлейна отвърна троснато:
— Ще престанеш ли да намекваш…
— Къде е твоята проницателност? Не говоря за Епидемията. Имам предвид просто луда, най-обикновена лудост. Искам да кажа… Моля те, Марлейна, ще подлудиш и мен.
След това тя каза:
— Сийвър, ако тези Е-костюми са стари, откъде знаеш, че са в изправност?
— Защото ги изпробвахме, Юджиния. Уверявам те, че са в добро състояние. Не забравяй, че аз излизам с нея, също в костюм.
Инсиня явно търсеше начин да възрази.
— Ами, ако изведнъж ви се наложи да… — и тя направи неопределен жест с ръка.
— Да уринираме? Това ли искаш да кажеш? И за това има начин, въпреки че не е много удобен. Мисля, че няма да се наложи. Вече направихме това и ще сме спокойни за няколко часа — или поне би трябвало да бъдем. Освен това, няма да рискуваме като се отдалечаваме, така че при нужда можем да се върнем в Купола. Условията вън са добри и трябва да се възползуваме. Хайде, Марлейна, дай да ти помогна с костюма.
— Не бъди толкова весел, — каза Инсиня остро.
— Защо не? Честно казано, и на мен ми се излиза. В Купола лесно можеш да се почувствуваш като затворник. Може би, ако всички излизахме по-често, хората на работа в Купола щяха да издържат тук по-дълго. Готова си, Марлейна, остава само да ти сложим шлема.
Марлейна се поколеба.
— Само минутка, чичо Сийвър. — Тя се приближи към Инсиня тромаво и протегна ръка.
Инсиня я гледаше тъжно.
— Мамо, — каза Марлейна. — Още веднъж те моля да бъдеш спокойна. Аз те обичам и не бих ти причинила толкова грижи, само за да си доставя удоволствие. Правя това, защото знам, че всичко ще бъде наред и не е нужно да се притесняваш. Бас държа, че и ти искаш да облечеш един Е-костюм и да излезеш с мен, за да не ме изпускаш от очи, но не трябва.
— Защо не, Марлейна? Как ще си простя, ако нещо се случи с теб, а аз не съм била там да ти помогна?
— Нищо няма да се случи с мен. Дори и да се случи нещо, което няма да стане, какво би могла да направиш ти? Освен това, ти толкова се страхуваш от Еритро, че съзнанието ти сигурно е отворено за всякакви вредни влияния. Ами, ако Епидемията порази теб? Как очакваш да понеса това?
— Тя е права, Юджиния, — каза Дженар. — Аз ще бъда с нея, а най-доброто, което можеш да направиш ти, е да останеш тук и да бъдеш спокойна. Всички Е-костюми са снабдени с радиовръзка. Марлейна и аз ще поддържаме постоянна връзка с Купола и помежду си. Обещавам ти, че ако нещо в поведението й ми се стори странно, ако възникне и най-малкото подозрение, веднага ще я върна в Купола. А ако аз самият се почувствувам по-различно от обикновено, веднага ще се върна в Купола, като взема и Марлейна със себе си.
Това не я успокои и Инсиня поклати глава докато гледаше как поставят шлема първо на Марлейна, а после и на Дженар.
Намираха се близо до главната въздушна камера на Купола и Инсиня наблюдаваше операцията. Като всеки Заселник, тя познаваше процедурата съвършено добре.
Въздушното налягане се контролираше внимателно, за да може въздухът да бъде изтласкан от Купола навън, а не обратно. Цялата операция се контролираше от компютри, за да бъде сигурно, че няма да се допусне въздушен теч.
След това се отвори вътрешният шлюз, Дженар влезе и подкани Марлейна. Тя го последва и шлюзът се затвори.
Двамата вече не се виждаха. Инсиня усети как сърцето й прескочи.
Тя наблюдаваше контролното табло и разбра точно кога се отвори външната врата и след това отново се затвори. Холоекранът се раздвижи и тя видя на него двете фигури, стъпили на голата повърхност на Еритро.
Един от инженерите подаде на Инсиня малка слушалка, която тя постави на лявото си ухо. Получи и малък микрофон.
Чу глас, който каза: „Радио връзка“ и веднага след това прозвуча познатият глас на Марлейна:
— Чуваш ли ме, мамо?
— Да, скъпа, — каза Инсиня. Гласът й звучеше сухо и неестествено в собствените й уши.
— Тук е прекрасно. По-хубаво не би могло да бъде.