— Да, скъпа, — повтори Инсиня, която се чувствуваше празна и изгубена и си мислеше дали отново ще види дъщеря си здрава.
57.
Сийвър Дженар се почувствува почти радостен, когато стъпи на повърхността на Еритро. Зад него се издигаше полегатата стена на Купола, но той остана с гръб към нея, защото една толкова несвойствена за Еритро гледка би развалила усещането му към планетата.
Усещане? Може би думата не беше подходяща, защото в момента тя не означаваше нищо. Той беше добре защитен от шлема си, дишаше въздуха на Купола или поне въздух, който беше пречистен и обработен в Купола. Така защитен той не можеше да усети нито мириса, нито вкуса на планетата.
И въпреки това, имаше нещо, което го караше да се чувствува странно щастлив. Почвата меко хрущеше под краката му. Повърхността на Еритро не беше скалиста, а приличаше на чакълеста и това, което се намираше под чакъла, той можеше да определи единствено като почва. Имаше достатъчно вода и въздух, които да разрушат първоначалната скална повърхност, а може би и безбройните прокариоти бяха допринесли за това в продължение на милиарди години.
Почвата беше мека. Предишният ден беше валял тих и равномерен мъглив дъжд, характерен за Еритро — или поне за тази негова част. По тази причина почвата беше влажна и Дженар си представи обвитите в свеж воден слой зрънца пясък и глина. В този слой безгрижно живееха прокариотни клетки и сгрявани от енергията на Немезида превръщаха простите протеини в сложни, докато други прокариоти, безразлични към тази енергия, използуваха енергията на милиардите умиращи всяка секунда прокариоти.
Марлейна стоеше до него. Тя гледаше нагоре и Дженар нежно й каза:
— Не гледай към Немезида, Марлейна.
Гласът на Марлейна звучеше естествено. В него не се усещаше нито напрежение, нито страх. По-скоро беше изпълнен с тиха радост. Тя каза:
— Гледам облаците, чичо Сийвър.
Дженар погледна към тъмното небе и като присви очи за момент забеляза бледа жълто-зеленикава светлина. На фона на тази светлина, пухкави перести облаци улавяха светлината на Немезида и я отразяваха в оранжеви отблясъци.
На Еритро цареше тайнствена тишина. Нямаше нищо, което да издава звук. Никакво живо същество, което да пее, да ръмжи, да реве, да мучи, да цвърчи, да чурулика или да скърца. Нямаше листа, които да шумолят, нито насекоми, които да жужат. По време на редките бури можеше да се чуе гръмотевичен тътен или стонът на вятъра срещу някоя изпречила му се скала. В спокоен ден като този, обаче, беше тихо.
Дженар проговори, само за да се увери, че наистина е тихо, и че не е оглушал внезапно. (Това, разбира се, беше невъзможно, тъй като чуваше слабото хриптене на дъха си.)
— Добре ли си, Марлейна?
— Чувствувам се чудесно. Тук има поточе, — и тя ускори крачка в нещо като тромаво подтичване, възпрепятствувана от Е-костюма.
— Внимавай, Марлейна, — каза той. — Ще се подхлъзнеш.
— Ще внимавам. — Увеличаващото се разстояние между тях, разбира се, не отслаби гласа й, тъй като той се носеше от радио вълните.
Внезапно в ушите на Дженар прозвуча гласът на Юджиния Инсиня.
— Сийвър, защо тича Марлейна? — Почти веднага след това тя добави: — Защо тичаш, Марлейна?
Марлейна не си направи труда да отговори, но Дженар каза:
— Просто иска да види някакво поточе, Юджиния.
— Добре ли е?
— Разбира се, че е добре. Тук навън е невероятно красиво. След известно време, планетата дори престава да изглежда гола — прилича по-скоро на абстрактна картина.
— Остави художествената критика, Сийвър. Не й позволявай да се отдалечава от теб.
— Не се тревожи. Аз съм в постоянен контакт с нея. В момента тя чува какво си говорим и, ако не отговаря, то е защото не иска да бъде обезпокоявана. Успокой се, Юджиния. Марлейна се забавлява. Не я смущавай.
Дженар наистина беше убеден, че Марлейна се забавлява. В известен смисъл той също се забавляваше.
Марлейна тичаше нагоре покрай потока. Дженар не сметна за необходимо да я последва. Нека се забавлява, помисли си той.
Куполът беше построен на скалисто възвишение, а в района наоколо течаха множества малки поточета, които тридесетина километра по-нататък се вливаха в доста голяма река, която на свой ред се вливаше в морето.
Тези поточета имаха голямо значение за Купола. Те представляваха неговия естествен водоизточник, след премахването на прокариотите от водите им (всъщност „убиването“ беше по-точната дума). В ранните дни на Купола имаше биолози, които бяха против убиването на прокариотите, но това беше абсурдно. Тези микроскопични частици живот бяха толкова многобройни, размножаваха се и възстановяваха числеността си така бързо, че убиването им при снабдяването на Купола с вода не би могло да ги засегне значително. По-късно, с появата на Епидемията, отношението към Еритро стана враждебно и след това никой не се интересуваше какво става с прокариотите.