Елоф разпери ръце, а очите му изгледаха с надежда момчето от другата страна на масата.
– Не е много вероятно да знам нещо за него, там има толкова много хора. Как се казва?
– Аксел Франкел – отговори Елоф, все още с обнадежден поглед.
Но надеждата в очите му се превърна в разочарование, когато момчето, след като помисли за миг, поклати глава.
– Не, страхувам се, че не. Никога не съм се сблъсквал с него. Поне не мисля, че съм. Не сте ли чували какво се е случило с него? Нищо, което да даде малко повече информация?
– За съжаление, не. – Елоф поклати глава. – Германците го отведоха в Кристиансан и оттогава не сме чували нищичко. Не е изключено да е…
– Не, татко. Аз не го вярвам!
Очите на Елси се напълниха със сълзи и тя засрамено изтича на горния етаж в стаята си. Не можеше да повярва, че така е унижила себе си и родителите си. Да плаче като бебе пред един напълно непознат.
– Дъщеря ви познава ли този… Аксел? – попита норвежецът, загледан угрижено след нея.
– Приятели са с по-малкия брат. Беше тежко за Ерик. За цялото семейство на Аксел – отговори Елоф с въздишка.
Сянка премина през очите на Ханс.
– Много хора минават през изпитания заради войната – рече той.
Елоф разбра, че това момче е видяло неща, на които никой на неговата възраст не би трябвало да става свидетел.
– А твоето семейство? – попита той предпазливо.
Хилма стоеше до мивката и подсушаваше чиниите, но спря и се заслуша.
– Не знам къде са – отговори Ханс най-сетне, вперил поглед в масата. – Когато войната свърши, ако това се случи някога, ще отида да ги потърся. Дотогава не мога да се върна в Норвегия.
Хилма срещна погледа на Елоф над русата глава на момчето. След като проведоха мълчалив разговор, основаващ се единствено на размяна на погледи, двамата постигнаха споразумение. Елоф прочисти гърлото си.
– Ами, виж, ние обикновено през лятото отдаваме къщата под наем, а самите ние живеем в стаята в мазето. Но през останалата част от годината тази стая стои празна. Може би ти би могъл… да останеш тук за известно време и да си починеш, преди да решиш какво да правиш по-нататък. Вероятно ще си намериш някаква работа. Може би не на пълно работно време, но поне колкото да имаш малко пари в джоба. Аз, разбира се, ще трябва да докладвам в полицията, че съм те довел в страната, но ако обещая да се грижа за теб, не би трябвало да има никакъв проблем.
– Само ако ми обещаеш, че ще плащам наема с парите, които печеля – каза Ханс, като го гледаше със смесица от благодарност и чувство за вина.
Елоф погледна Хилма отново и кимна.
– Това би било чудесно. Всяка крона е добре дошла във времена на война.
– Ще сляза долу да подредя – каза Хилма и облече палтото си.
– Не знам как да ви благодаря. Наистина не знам – каза момчето с напевния си норвежки и наведе глава, но не достатъчно бързо.
Елоф успя да зърне сълзите в очите му.
– Няма за какво – каза той смутен. – Наистина няма за какво.
– ПОМОЩ!
Ерика се стресна, като чу писъка от горния етаж. Изтича по посока на звука, като взе стълбите на няколко прескока.
– Какво има? – извика тя, но се закова на място, когато зърна лицето на Маргарета, застанала на прага на една от стаите. Ерика се приближи и рязко пое дъх, когато в полезрението й попадна голямото двойно легло.
– Татко – проплака Маргарета и влезе в стаята.
Ерика остана на прага, несигурна какво точно вижда и какво трябва да направи.
Херман лежеше на леглото, взрян в тавана, и не реагира на виковете на дъщеря си. До него на леглото беше Брита. Лицето й беше бледно и сковано и нямаше съмнение, че е мъртва. Херман лежеше близо до нея и ръцете му обгръщаха плътно безжизненото й тяло.
– Аз я убих – продума той едва чуто.
Маргарета ахна.
– Какво говориш, татко? Разбира се, че не си я убил ти!
Дъщеря му заобиколи леглото и седна от другата страна до него. Внимателно се опита да разхлаби хватката му и след няколко опита успя. Взе да го милва по челото и да му говори.
– Татко, вината не е твоя. Мама не беше добре. Сигурно сърцето й се е предало. Не си виновен ти, трябва да го разбереш.
Маргарета се обърна към Ерика.
– Бихте ли позвънили за линейка, моля ви?