Мартин още като че ли се колебаеше.
– Тук не говорим за младежи. На тяхната възраст всичко може да се случи. Инсулт, инфаркт, какво ли не.
– Отсега мога да кажа, че не е нито инсулт, нито инфаркт – обади се лекарят от стаята и Мартин и Ерика подскочиха от изненада.
– Какво е тогава? – попита Мартин.
Влезе в стаята и застана до леглото на Брита. Ерика предпочете да стои на прага, но протегна шия, за да вижда по-добре.
– Тази жена е била задушена – заяви лекарят, като посочи очите на Брита с едната си ръка, а другата използва да повдигне единия от клепачите й. – Има петехии в очите.
– Петехии? – повтори Мартин неразбиращо.
– Червени точици по бялото на очите, които се получават, когато миниатюрни кръвоносни съдове се пукат в резултат на увеличено налягане в кръвоносната система. Типични са при задушаване, удушаване и подобни.
– Но не е ли възможно да е имала някакъв пристъп, който да е затруднил дишането й? Това не би ли довело до същите симптоми? – поинтересува се Ерика.
– Да, възможно е. Абсолютно – отвърна лекарят. – Но още при първия оглед забелязах перо в гърлото й и се обзалагам, че това е оръдието на убийството. – Той посочи към бялата възглавница до главата на Брита. – Макар да е възможно петехиите да са индикация, че натиск е приложен директно върху шията й, както например, ако някой използва ръцете си, за да я души. Аутопсията ще ни даде категоричен отговор. Но едно е сигурно. Няма да запиша тази смърт като „следствие от естествени причини“, освен ако патоанатомът не ме убеди, че греша. Това тук трябва да се третира като местопрестъпление.
Той се изправи и предпазливо излезе от стаята.
Мартин стори същото и извади мобилния си телефон да позвъни на криминалистите от отдел „Експертизи“, които щателно щяха да прегледат стаята.
След като прикани всички да слязат долу, той се върна в кухнята и седна срещу Херман. Маргарета го погледна и на лицето й се изписа гримаса, когато осъзна, че нещо не е наред.
– Как е името на баща ви? – попита Мартин.
– Херман – отвърна тя и тревогата й нарасна.
– Херман – заговори Мартин, – можеш ли да ми кажеш какво се е случило тук?
Отначало мъжът не отговори. Единственият звук беше от тихия разговор на медиците в дневната. После Херман вдигна очи и изрече съвсем ясно:
– Аз я убих.
Петък дойде с прекрасно за късното лято време. Мелберг вървеше с широки крачки, оставил се на Ернст да го тегли напред. Дори и кучето сякаш се радваше на топлия летен ден.
– Хей, Ернст – рече Мелберг, докато изчакваше Ернст да вдигне крак край един храст. – Довечера татко ти пак ще ходи на танци.
Ернст вдигна глава и го изгледа любопитно за миг, след което отново се върна към тоалетните си дейности.
Мелберг се улови, че е започнал да си подсвирква при мисълта за курса по салса тази вечер и за тялото на Рита, притиснато към неговото. Едно беше сигурно: като нищо можеше да свикне със салсата.
Лицето му помръкна, когато бляновете за горещи ритми бяха изместени от мисли за разследването. Или по-скоро за разследванията. За проклетия нямаше мир и покой в този град. Защо хората така се бяха заинатили да се убиват един друг? Е, поне един от случаите изглеждаше съвсем ясен. Съпругът бе направил самопризнание. Сега само чакаха доклада на патоанатома, който да потвърди, че става дума за убийство, и този случай щеше да е решен. Мартин Молин не преставаше да мърмори, че било странно, дето някой, свързан с Ерик Франкел, също е убит, но Мелберг не го приемаше много на сериозно. За бога, от това, което бе узнал, жертвите са били приятели в юношеството си. А оттогава бяха минали повече от шейсет години, цяла вечност, така че нямаше как да има нещо общо с разследването на настоящото убийство. Не, идеята беше абсурдна. При все това беше дал разрешение на Молин да провери нещата, да прегледа разпечатки от телефони и прочие, та да се види дали ще открие връзка. Най-вероятно нищо нямаше да установи. Но поне щеше да млъкне.
Неочаквано Мелберг откри, че докато е бил унесен в мисли, краката му са го отвели до сградата, където живееше Рита. Ернст стоеше пред вратата и настойчиво размахваше опашка. Мелберг погледна часовника си. Единайсет, идеалният час за почивка с кафе, ако тя си беше у дома. Поколеба се за момент, но после позвъни на интеркома. Никакъв отговор.
– Хей, здрасти.
Гласът зад гърба му накара Мелберг да подскочи. Беше Йохана, която се приближаваше с бавна крачка, полюшваше се от една страна на друга и държеше едната си ръка притисната отзад към кръста.