– Не е за вярване колко ме затрудни някаква си разходка – оплака се тя и изпъна гръб с гримаса. – Полудявам от това седене и чакане у дома, но тялото и умът ми искат различни неща. – Тя въздъхна и прекара длан по огромния си корем. После му се усмихна свенливо. – Предполагам, че търсиш Рита.
– Ами... да... – отвърна Мелберг, внезапно почувствал се неловко. – Ние, тоест Ернст и аз, излязохме да се поразтъпчем и Ернст поиска да наминем, та да види... ъъ... Сеньорита, така че...
– Рита не е у дома – каза Йохана все още с усмивка на устните. Очевидно смущението му я забавляваше. – Отиде да се види с приятелка. Но ако искаш, качи се за едно кафе. Щом Ернст иска да посети Сеньорита, тя си е у дома. – Йохана му смигна. – Тъкмо ще ми правиш компания, малко съм унила.
– Ами добре – смънка Мелберг и я последва вътре.
Щом се озоваха в апартамента, Йохана седна до кухненската маса да си поеме дъх.
– Вземи си почини – предложи Мелберг. – Виждал съм къде Рита държи всичко, аз ще направя кафето. За теб е по-добре да релаксираш.
Йохана го гледаше изненадана, когато той се залови да отваря шкафове, но беше благодарна да остане на стола си.
– Сигурно ужасно ти тежи – хвърли Мелберг поглед към корема й, докато сипваше вода в кафе-машината.
– Де да беше само тежестта. Държа да отбележа, че бременността е силно прехвалена. Първо се чувстваш като парцал три-четири месеца и трябва винаги да си близо до тоалетна, в случай че ти се доповръща. После два месеца се чувстваш сносно, а понякога дори доста добре. И ето че изведнъж се превръщаш в Татко Барба от френските детски книжки. Или може би в Мама Барба.
– А после?
– Не я подхващай тази тема – поклати тя пръст срещу него. – Не съм се осмелявала да правя предположения за после. Започна ли да мисля как за това бебе има само един изход, наистина ще изпадна в паника. И ако вземеш да ми говориш как „жените са раждали от хилядолетия, оцелявали са и са искали още бебета, така че не може да е чак толкова страшно“, като нищо ще те фрасна.
Мелберг вдигна ръце в знак на протест.
– Пред теб е човек, дето никога не е припарвал до родилно отделение.
Той сервира кафето и седна до масата.
– Но пък сигурно не е зле да ядеш за двама – подхвърли с усмивка, когато тя напъха трета бисквита в устата си.
– Това е едно от предимствата, от които се възползвам с пълна сила – засмя се Йохана и посегна за друга бисквита. – Макар да изглежда, че и ти си възприел същата философия, без да имаш бременността като извинение – подразни го тя за обемистата му фигура.
– За нула време ще се вталя с танци – заяви той и се потупа по корема.
– Някой път ми се ще да дойда да те гледам – каза му Йохана с дружелюбна усмивка.
За момент Мелберг изглеждаше смаян, че на някого му е приятна неговата компания, не беше свикнал с това. Но после за своя изненада осъзна, че и на него му е приятно да си общува със снахата на Рита. След като пое дълбоко дъх, той се осмели да зададе въпроса, който го човъркаше от обяда им заедно насам, когато всички парченца от мозайката си бяха дошли по местата.
– Ами... бащата... Кой е...?
Съзнаваше, че това не е най-членоразделното изказване в живота му, но Йохана разбра без проблем какво има предвид. Оглежда го остро в продължение на няколко секунди, докато обмисляше как да отговори. Накрая изражението й се смекчи и тя, изглежда, реши, че питането му е било продиктувано единствено от любопитство.
– Клиника в Дания. Въобще не сме се срещали с бащата. Така че не съм забърсала някой тип от заведение, ако това си мислиш.
– Ъъ... не... не си мислех това – отвърна Мелберг, но трябваше да признае пред себе си, че такова обяснение определено му беше хрумвало.
Погледна часовника си. Трябваше вече да тръгва към управлението. Беше почти време за обяд, а той не искаше да го пропусне. Изправи се и отнесе чашите и чинията на плота. После поспря за момент. Накрая извади портфейла от задния си джоб, измъкна от него визитна картичка и я подаде на Йохана.
– Ако се случи да имаш... нужда от помощ или... Така де, сигурен съм, че Паула и Рита са в готовност за твоето... но... за всеки случай...
Йохана взе визитката с изненадано изражение, а Мелберг пое бързо към вратата. Сам не разбираше защо точно даде на Йохана визитната си картичка. Може би беше свързано с приятния спомен за ритащото под дланта му бебе в корема й.
– Ернст, тук – повика го той и подкара кучето пред себе си.
После затвори вратата, без да се сбогува.
Мартин се взираше в телефонните разпечатки. Не разкриваха нищо, което да потвърди интуитивните му догадки, но пък не ги и опровергаваха. Точно преди Ерик Франкел да бъде убит, някой бе телефонирал там от къщата на Херман и Брита. В списъка имаше две обаждания до този номер. И още едно отпреди два дни, сочещо, че Брита или Херман трябваше да са звънели на Аксел. В разпечатките имаше и обаждане до Франс Рингхолм.