Мартин сам усети колко неубедително звучи обяснението му и му се прииска да се плесне с ръка по челото. Трябваше вече да е проверил тези преводи. Но по-добре късно, отколкото никога.
– Мога да му се обадя днес и да проверя какво означава това – каза Мартин и премести Мая на другото си коляно, тъй като усети как кракът му започва да изтръпва.
Патрик остана мълчалив за момент. После каза:
– Знаеш ли какво? Имам нужда да изляза за малко от тази къща и да пошофирам. – Той отвори папката с досието и извади едно листче. – Вилхелм Фриден. Очевидно той е получателят на парите. Мога да ида утре и да разговарям лично с него. Ето го адреса. – Той размаха листчето. – Актуален ли е?
– Да, този адрес ми дадоха от банката. Би трябвало още да е валиден – отговори Мартин.
– Хубаво. Ще ида там утре. Въпросът може да се окаже деликатен, та така ще е по-добре от обаждане по телефона.
– Дадено. Щом имаш желание да го направиш, ще ти бъда благодарен – каза Мартин. – Ами тя? – И той посочи Мая.
– Мога да я взема с мен – каза Патрик и отправи широка усмивка на дъщеря си. – После ще се отбием да посетим леля Лота и братовчедите, става ли, миличко? Забавно ще е да видиш братовчедите си.
Мая издаде гърлен звук в знак на съгласие и запляс-ка с ръце.
– Може ли да задържа това за няколко дни? – попита Патрик и посочи папката. Мартин се замисли за миг. Имаше копия на повечето от документите, така че не би трябвало да е проблем.
– Добре, оставям ти я. Съобщи ми, ако откриеш нещо друго, което според теб трябва да разнищим. Докато проверяваш в Гьотеборг, аз пък ще говоря с Франс и Аксел да разбера защо Брита или Херман са им телефонирали.
– Нека засега да не питаме Аксел за плащанията. Не и докато не събера повече информация.
– Разбира се.
– Не се обезсърчавай – каза Патрик, когато двамата с Мая отидоха да изпратят Мартин до външната врата. – От опит знаеш как е. Рано или късно малко парченце ще дойде на мястото си и това ще нареди целия пъзел.
– Естествено, знам го – отвърна Мартин, но не прозвуча убеден. – Просто си мисля, че се случи в дяволски лош момент да си в отпуск. Добре щеше да ни дойде помощта ти.
Той се усмихна, за да отстрани жилото от думите си.
– Повярвай ми, един ден и на теб ще ти дойде до главата. А докато ти переш пелени, аз ще се претрепвам от работа в управлението.
Патрик намигна на Мартин, преди да затвори вратата зад него.
– И тъй, утре отиваме двамата с теб в Гьотеборг – съобщи той на Мая и затанцува с дъщеря си в ръце. – Но по-напред ще трябва да уговорим майка ти.
Мая закима в знак на съгласие.
Паула се чувстваше изтощена. Изтощена и отвратена. Сърфираше в интернет от часове в търсене на информация за шведски неонацистки организации и по-конкретно за „Приятели на Швеция“. Все още беше налице вероятност те да имат нещо общо със смъртта на Ерик Франкел, но проблемът беше, че полицията не разполагаше с нищо конкретно, върху което да стъпи. Не бяха открили никакви заплашителни писма. Имаха само намеците в писмата от Франс Рингхолм, където се твърдеше, че на „Приятели на Швеция“ не се нрави дейността на Ерик и че Франс не може повече да гарантира закрила срещу тези сили. Нямаше и формални улики, които да свързват някого от тях с местопрестъплението. Всички членове на борда се бяха съгласили доброволно, макар и без да скриват презрението си, да дадат пръстови отпечатъци с любезното съдействие на полицията в Удевала. Но Националната лаборатория по криминалистика бе заключила, че няма съвпадения с никои от отпечатъците, открити в библиотеката на Франкел. Проучването на алибитата също не ги беше насочило по никаква следа. Никой от членовете на борда нямаше желязно алиби, но повечето имаха достатъчно добро, поне докато полицията не открие доказателство, сочещо в конкретна посока. Неколцина от тях потвърдиха, че Франс посетил свързана с тях организация в Дания през въпросните дни, а това осигуряваше алиби и на него. Друг проблем беше, че организацията беше много голяма, далеч по-голяма, отколкото Паула си бе представяла, и те не можеха да проверят пръстовите отпечатъци на всички, свързани с „Приятели на Швеция“. Затова бяха решили за момента да съсредоточат вниманието си върху членовете на борда. Но дотук нямаше резултати.
Раздразнена, Паула продължаваше търсенето си в интернет. Откъде се бяха взели всички тези хора? И откъде извираше омразата им? Тя би могла да ги разбере, ако ненавистта им беше насочена към конкретни индивиди, към хора, навредили им по някакъв начин. Но да мразиш другите просто защото са от чужда страна или заради цвета на кожата им? Не, това тя не го разбираше.