– Какво ти е казвала тя? – попита Ерика и настойчиво се наведе напред. – Тъкмо заради това дойдох. Ти беше приятелка на мама толкова много години. Мислех, че именно ти може да знаеш разни неща за нея. Какво ти е разправяла за онези години? И защо изведнъж е спряла да води дневника си през 1944 година? Или има още дневници някъде? Мама споменавала ли ти е за тях? В последния си дневник пише за норвежец, който дошъл да живее при тях, някой си Ханс Олавсен. Открих вестникарска изрезка, която доказва, че те четиримата са прекарвали много време с него. Каква е съдбата му?
Въпросите се лееха с такава бързина, че самата Ерика едва успяваше да им насмогва. Кристина седеше срещу нея, без да казва нито дума, а лицето й се бе вкаменило.
– Не мога да отговоря на въпросите ти, Ерика – продума тя най-сетне. – Не мога. Единственото, което съм в състояние да ти кажа, е какво се е случило с Ханс Олавсен. Елси ми каза, че се върнал в Норвегия веднага след края на войната. И после никога повече не го е видяла.
– Били ли са... – Ерика се поколеба, несигурна как да формулира питането си. – Тя обичала ли го е?
Кристина дълго време не проговори. Чоплеше мушамата върху масата, претегляше отговора си. Накрая погледна Ерика.
– Да – каза, – обичаше го.
Беше прекрасен ден. Такива неща от дълго време не бяха правили впечатление на Аксел. Фактът, че някои дни можеха да бъдат по-хубави от други. Но този несъмнено беше чуден. Точно на границата между лятото и есента. С нежен топъл ветрец. Светлината бе изгубила блясъка на лятото и започваше да придобива мекото сияние на есента. Наистина невероятен ден.
Той отиде до еркерния прозорец и погледна навън със сключени зад гърба си ръце. Ала не виждаше дърветата. Нито тревата, която беше израсла твърде висока и вехнеше с приближаване на по-хладното време. Вместо тях видя Брита. Прелестната Брита, която навремето през войната бе приемал само като малко момиченце. Една от приятелките на Ерик, сладка, но твърде суетна. Не го беше интересувала. Твърде млада беше. Умът му бе ангажиран с многото, което имаше да се върши, което трябваше той да изпълни. Тя бе само в периферията на неговия свят.
Ала ето че сега мислеше за нея. Такава, каквато я бе видял онзи ден. Шейсет години по-късно. Все още красива. Все още леко суетна. Ала годините я бяха променили. Превърнали я бяха в съвсем различен човек. Аксел се питаше дали и той самият се бе променил толкова. Може би. А може би не. Вероятно годините, които бе прекарал в германски плен, го бяха променили достатъчно за цял живот, така че след това вече не бе способен да се променя. Всичко, което бе видял, ужасите, на които бе станал свидетел. Може би това бе видоизменило нещо дълбоко у него, което не можеше да бъде излекувано и отново възстановено.
В съзнанието на Аксел изникнаха образи на други хора. Лицата на онези, които бяха преследвани и заловени с негова помощ. Не бяха вълнуващите гонитби, показвани по филмите, а методичен труд, дисциплина и цялата изисквана административна работа. Седял бе в офиса си и в продължение на пет десетилетия бе се движил по документални следи. Подлагал бе на проверка самоличности, плащания, пътувания и евентуални градове, послужили за убежище. И така ги бяха хващали един по един. Погрижили се бяха те да бъдат наказани за греховете си, все повече отдалечаващи се в миналото. Никога нямаше да уловят всичките. Той го знаеше. Все още имаше толкова много от тях на свобода, а броят на онези, които умираха, растеше. Но вместо да умрат в затвора, в унижение, остаряваха и срещаха края си в своите легла, без да им се е наложило да отговарят за деянията си. Именно това му даваше стимул да продължи, никога да не се отказва; той постоянно проучваше, преследваше, ходеше от среща на среща, преглеждаше архив след архив. Отказваше да се отдаде на отдих, докато можеше да съдейства за залавянето на още само един престъпник.
Аксел се взираше с невиждащи очи през прозореца. Знаеше, че усърдието му бе станало маниакално. Работата му беше погълнала всичко друго, превърнала се беше в спасително въже, в което той можеше да се вкопчи всеки път, щом изпиташе съмнения в себе си или в своята човечност. Докато беше ангажиран в лова, не беше нужно да си задава въпроса кой е в действителност. Докато работеше, за да служи на доброто, успяваше бавно, но сигурно да топи угризенията си. Само благодарение на това, че отказваше да се спре, успяваше да се отърси от всичко, за което не желаеше да мисли.
Обърна се. На вратата се звънеше. Не успя веднага да се откъсне от лицата, нижещи се в ума му. После примигна да ги отпъди и отиде да отвори вратата.