– О, пак сте вие – рече Аксел, когато видя пред себе си Паула и Мартин.
За секунда се почувства смазан от умора. Понякога имаше усещането, че това никога няма да свърши.
– Може ли да влезем и да поговорим с вас за няколко минути? – попита с любезен тон Мартин.
– Разбира се. Заповядайте – отвърна Аксел и отново ги поведе към верандата. – Има ли новини? Чух за Брита впрочем. Ужасна история. Видях се с нея и Херман само дни преди това. Трудно ми е да си представя, че той би... – Аксел поклати глава.
– Да, много трагично – рече Паула. – Но се опитваме да не прибързваме със заключенията.
– Но, доколкото чух, Херман е признал. Не е ли така? – попита Аксел.
– Ами, да – отговори колебливо Мартин. – Но докато не сме в състояние да го разпитаме... – Той разпери ръце. – Именно затова дойдохме тук да разговаряме с вас.
– Добре. Макар да не знам как мога да помогна.
– Разгледахме разпечатките от домашния телефон на Брита и Херман и вашият номер се появява на три пъти.
– Е, мога да ви обясня поне за един от случаите. Херман ми позвъни преди няколко дни с молба да отида да посетя Брита. Не бяхме поддържали контакт дълги години, така че беше малко изненадващо. Но, както разбрах, била й поставена диагноза Алцхаймер, за беда. Херман май че искаше тя да види някого от далечното минало с надежда това да помогне.
– Значи затова отидохте там? – попита Паула, докато го наблюдаваше внимателно. – За да може Брита да види някого от далечното минало?
– Да. Поне така ми каза Херман. Разбира се, не бях-ме кой знае колко близки тогава. Тя всъщност беше приятелка на брат ми Ерик, но не мислех, че една визита би навредила. А и на моята възраст винаги е приятно да се отдадеш на стари спомени.
– Какво се случи, докато бяхте там? – поинтересува се Мартин и се наведе леко напред.
– Известно време умът й беше доста бистър и побъбрихме за старите дни. Но после се обърка и вече нямаше смисъл да оставам, така че се извиних и си тръгнах. Невероятна трагедия. Това е ужасна болест.
– Ами телефонните обаждания в началото на юни? – Мартин погледна бележките си. – Първо от вашия телефон на втори, после от този на Брита и Херман на трети и накрая едно от техния телефон на четвърти.
Аксел поклати глава.
– Нищо не знам за това. Трябва да са говорили с Ерик. Но вероятно молбата е била от същия характер. И е било по-естествено Брита да иска да види Ерик, след като е започнала да регресира в миналото. Те бяха приятели, както вече казах.
– Само че първото обаждане е дошло от вашия дом – упорстваше Мартин. – Сещате ли се защо би им телефонирал Ерик?
– Както вече съм споменавал, макар че с брат ми живеехме под един покрив, не се месехме в работите един на друг. Нямам представа защо Ерик би поискал да се свърже с Брита. Но може и той да е желаел да подновят приятелството си. С възрастта хората стават малко странни в това отношение. Неща от далечното минало внезапно започват да се приближават и да придобиват по-голямо значение.
Аксел осъзна колко вярно беше това в мига, щом го изрече. В ума си той виждаше хора от миналото да вървят към него. Стисна здраво полакътниците на стола си. Не беше сега моментът да се оставя на спомените.
– Значи, според вас Ерик е искал да ги види в името на някогашното приятелство? – попита скептично Мартин.
– Както казах – отвърна Аксел, – нямам абсолютно никаква представа. Но това ми изглежда най-логичното обяснение.
Мартин стрелна поглед към Паула. Нямаше изгледи да стигнат по-далеч. Ала все така не го напускаше чувството, че получава само трохи от нещо по-голямо.
След като си тръгнаха, Аксел отново застана до прозореца. Същите лица затанцуваха пред него.
– Здравей, как мина в библиотеката?
Лицето на Патрик светна, когато видя Ерика да влиза.
– Ами... аз... всъщност не отидох в библиотеката – каза Ерика с особено изражение на лицето си.
– Къде ходи тогава? – попита Патрик.
Мая си вземаше следобедната дрямка, а той разтребваше след обяда им.
– Да посетя Кристина – отвърна кратко тя и влезе при него в кухнята.
– Коя Кристина? О, говориш за майка ми? – изненада се Патрик. – Че как ти дойде наум? Трябва да проверя дали не си вдигнала температура.
Патрик се приближи до Ерика и постави длан на челото й. Тя махна с ръка да го отпъди.
– Не е чак толкова странно. Тя ми е свекърва все пак. Защо да не намина да я видя инцидентно?
– Да, бе – разсмя се Патрик. – Хайде, кажи си. Защо ти беше притрябвало да се срещаш с майка ми?
Ерика му разправи за внезапния проблясък, който бе имала пред библиотеката, че всъщност съществува човек, познавал Елси като млада. И после му описа необичайната реакция на Кристина и как тя й разкрила, че Елси имала любовна връзка с норвежеца, избягал от германците.