– Само че отказа да сподели каквото и да било друго – рече недоволно Ерика. – Или може би само това знае. Не съм сигурна. Но изглежда, Ханс Олавсен е изоставил майка ми. Напуснал Фелбака и Елси казала на Кристина, че се е върнал в Норвегия.
– И какво смяташ да правиш сега? – попита Патрик, докато прибираше останалото от обяда в хладилника.
– Ще се опитам да го открия, разбира се – каза Ерика и се отправи към дневната. – Между другото, мисля, че трябва да поканим Кристина в неделя. Така ще може да се порадва на Мая.
– Вече съм уверен, че имаш температура – засмя се Патрик. – Но, добре, ще позвъня на мама по-късно и ще я попитам дали иска да намине на кафе в неделя. Но може да няма възможност. Знаеш колко е заета вечно.
– Ъхъ – чу той Ерика да отговаря от дневната със странен тон.
Патрик поклати глава. Жени. Никога нямаше да ги разбере. Но може би в това беше целият смисъл.
– Какво е това? – подвикна Ерика.
Патрик отиде да види за какво говореше тя. Жена му сочеше папката на масичката и за секунда на Патрик му се прииска сам да се срита, задето не я беше прибрал преди връщането й. Но я познаваше твърде добре, за да се надява, че вече може да я опази от нея.
– Това е материалът по разследването на убийството на Ерик Франкел – каза й и вдигна предупредително пръст. – И няма да казваш на никого какво си прочела в това досие. Ясно ли е?
– Добре, добре – рече развеселена Ерика и го отпъди с жест като досадна муха.
После седна на дивана и започна да прелиства документите и снимките.
Час по-късно бе прехвърлила целия материал от папката и започна отново. Патрик беше надникнал на няколко пъти при нея, но после се отказа от всякакъв опит да привлече вниманието й. Вместо това седна със сутрешния вестник, който до този момент не беше имал време да прегледа.
– Нямате много материални улики за база – подхвърли Ерика, като прекарваше пръст по доклада на криминалистите.
– Не, доста оскъдни са – потвърди Патрик и остави вестника. – В библиотеката им няма пръстови отпечатъци освен тези на Ерик и Аксел и на двете момчета, открили трупа. Като че нищо не е изчезнало, а и няма следи от обувки на други хора. Оръдието на убийството е било под бюрото. Оръдие, което вече си е било на местопрестъплението, така да се каже.
– С други думи, не е предумишлено убийство. Най-вероятно е извършено импулсивно – заразсъждава Ерика.
– Да, освен, разбира се, ако някой не е знаел за каменния бюст върху перваза на прозореца. – Патрик отново бе споходен от идеята, хрумнала му преди няколко дни. – Я ми кажи пак, кога точно отиде при Ерик Франкел да му покажеш медала?
– Защо те интересува? – попита отнесено Ерика, сякаш беше на километри далеч.
– И аз не знам точно. Може изобщо да не е важно. Но е полезно да се знае.
– Беше в деня, преди да идем в зоопарка „Норденс Арк“ с Мая – отвърна Ерика, докато все още разглеждаше документите. – Това не беше ли на трети юни? В такъв случай съм отишла при Ерик на втори.
– Получи ли изобщо информация за медала? Той каза ли ти нещо, докато беше там?
– Щях да ти съобщя още с прибирането си, ако ми беше казал – отговори Ерика. – Не, обясни ми, че трябвало да направи някои проверки, преди да може да ми даде някаква информация за него.
– Така че все още не знаеш що за нацистки медал е това?
– Не – отвърна Ерика и погледна замислено Патрик. – Но определено е нещо, което трябва да установя. Утре ще измисля къде мога да потърся сведения. – Тя отново насочи вниманието си към папката и заразглежда снимките от местопрестъплението. Взе най-горната и примижа.
– Невъзможно е да... – промърмори, после се изправи и се отправи към горния етаж.
– Какво има? – попита Патрик, но тя не отговори.
Миг по-късно Ерика се върна с голяма лупа в ръце.
– Какво правиш? – погледна той към жена си над вестника.
– И аз не знам. Може да не е нищо, но... Като че някой е надраскал нещо на бележника на Ерик върху бюрото. Но не виждам добре... – Тя се приведе по-ниско и постави лупата върху малко бяло петънце на снимката, което беше бележникът. – Струва ми се, че пише... – Тя отново присви очи. – Според мен пише Ignoto militi.
– Нима? И какво означава това, по дяволите? – попита Патрик.
– Не знам. Предполагам, че е нещо военно. Сигурно е без значение, просто драсканици – отвърна тя, явно разочарована.
– Ерика... – Патрик остави вестника и наклони глава настрани. – Поговорихме си с Мартин, когато донесе папката. Той ме помоли за услуга. – Честно казано, той сам си беше предложил помощта, но не беше нужно да го споделя с Ерика. Прочисти гърло и продължи: – Помоли ме да проверя един човек в Гьотеборг, който е получавал редовни банкови преводи от Ерик Франкел. Всеки месец в продължение на петдесет години.