Тя отново събра длани с неговите и бавно му показа стъпките, с които трябваше да я завърти под ръката си. Не беше просто и той напълно оплете ръцете и краката си. Но Рита не губеше търпение. Тренираха го отново и отново, докато Бертил и останалите двойки усвоиха движението.
– Всичко ще е наред – заяви тя и вдигна поглед към Мелберг. Той се почуди дали имаше предвид само танца или и нещо друго. Надяваше се да е второто.
Навън започваше да притъмнява. Чаршафът на болничното легло прошумоляваше леко при всяко негово помръдване, затова той се стараеше да лежи неподвижно. Предпочиташе абсолютната тишина. Нямаше как да контролира външните шумове – гласове, минаващи хора, тракащи подлоги. Но гледаше вътре да е възможно най-тихо и тази тишина да не бъде смущавана от шумолящи чаршафи.
Херман се загледа през прозореца. Колкото повече се здрачаваше, толкова по-ясно виждаше собствения си образ, отразен в стъклото, и отбеляза пред себе си колко жалка изглеждаше фигурата му в леглото. Дреб-ничък побелял старец с бяла болнична пижама, с оредяла коса и дълбоко врязани бръчки по бузите. Сякаш Брита бе тази, която му бе придавала някакво авторитетно излъчване. Тя го бе изпълвала с достойнство. Тя бе внасяла смисъл в живота му. А сега по негова вина вече я нямаше.
Дъщерите му бяха идвали да го видят днес. Суетиха се около него, прегръщаха го, взираха се в него с разтревожени очи, говореха му със загрижен тон. Ала той нямаше енергията дори да ги погледне. Боеше се, че ще видят вината в очите му. Ще разберат какво е сторил. Какво е причинил.
Дълго бяха пазили тайната. Той и Брита. Бяха я споделяли, укривали, изкупвали. Той поне така си беше мислил. Ала когато тя се разболя и защитата й започна да се руши, в момент на ясно прозрение той си даде сметка, че стремежът към изкупление е безнадежден. Рано или късно времето и съдбата застигаха човека. Невъзможно бе да се скриеш. Невъзможно бе да избягаш. Глупаво бяха вярвали, че е достатъчно да живеят добър живот, да бъдат добри хора. Да обичат децата си и да ги отгледат така, че и те да са способни на свой ред да даряват обич. И накрая бяха убедили сами себе си, че доброто, което са създали, е затъмнило лошото.
Той беше убил Брита. Защо не можеха да го разберат? Знаеше, че ще говорят с него, ще се интересуват за разни неща, ще го разпитват. Защо не можеха просто да приемат ситуацията?
Той беше убил Брита. И сега не му бе останало нищо.
– Имаш ли представа кой е този човек? Или защо Ерик му е превеждал пари през всички тези години? – попита Ерика, когато вече бяха пред Гьотеборг.
Мая се беше държала прекрасно, седнала на столчето си на задната седалка, и тъй като бяха тръгнали от къщи малко преди осем и половина, беше едва десет, когато влязоха в града.
– Не, разполагаме единствено с информацията, която ти вече видя. – Патрик посочи с брадичка към документа в прозрачен джоб, който Ерика държеше в скута си.
– Вилхелм Фриден, Васагатан 8, Гьотеборг. Роден на 3 октомври 1924 година – прочете на глас Ерика.
– Само толкова знаем. Говорих накратко с Мартин снощи и той не беше открил негови контакти във Фелбака, няма и полицейско досие. Нищо. Така че е просто изстрел в тъмното. Като стана дума за това, в колко часа е срещата ти с човека за оня медал?
– В дванайсет в неговия антикварен магазин – отвърна Ерика и докосна джоба си, където беше прибрала медала, увит в парче мек плат.
– Искате ли с Мая да изчакате в колата, докато аз поговоря с Вилхелм Фриден, или предпочитате да се разходите? – попита Патрик, когато спря на паркинг на Васагатан.
– Ама как така? – обиди се Ерика. – Искам да дойда с теб, естествено.
– Не може. Ами Мая? – притеснено възрази Патрик, макар да знаеше накъде върви този разговор.
И как ще завърши.
– След като може да я водиш по местопрестъпления и в полицейския участък, значи може да дойде с нас при човек, който е над осемдесетгодишен – отсече тя и тонът й даваше ясно да се разбере, че няма място за обсъждане.
– Добре – въздъхна Патрик.
Знаеше, че е победен.
Позвъниха на врата на третия етаж в старата жилищна сграда, датираща от началото на века. Отвори им малко над шейсетгодишен мъж. Изгледа ги въпросително.
– Да? Мога ли да ви услужа с нещо?
Патрик извади полицейската си карта.
– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията в Танумсхеде. Имам няколко въпроса относно човек на име Вилхелм Фриден.