– Какво каза?! – възкликна Йоран и приседна на канапето до майка си. – На татко? Но защо?
– Точно това искаме да установим – обясни Патрик. – Надявахме се Вилхелм да може да отговори на този въпрос лично.
– Кукла – продума Мая възхитена, като поднесе старата кукла към Марта.
– Да, кукла е – усмихна се Марта. – Когато бях малка, беше моя.
Мая нежно прегърна куклата. Марта направо не можеше да откъсне очи от момиченцето.
– Какво очарователно дете – промълви тя и Ерика кимна ентусиазирано.
– За какви суми говорим? – поинтересува се Йоран, втренчен в Патрик.
– Не големи. По две хиляди крони месечно през пос-ледните години. Но са се увеличавали през годините, явно предвид инфлацията. Така че цифрата е растяла, но действителната стойност е оставала постоянна.
– Защо татко не ни е казвал за това? – обърна се Йоран към майка си.
Тя поклати глава.
– Нямам представа, скъпи. Но с Вилхелм никога не сме обсъждали финансови въпроси. Той се грижеше за тези неща, а аз бях поела задълженията по домакинството. Така бе типично за поколението ни. По този начин осъществявахме разделение на труда. Ако не беше ти, Йоран, щях напълно да се объркам с тези банкови сметки, заеми и разни други подобни.
Тя стисна ръката на сина си.
– Радвам се да ти бъда от помощ, мамо, знаеш го.
– Имате ли финансови извлечения, които бихме могли да погледнем? – попита Патрик и в тона му се долавяше, че е обезсърчен.
Надявал се бе да получи отговори на въпросите си относно тези странни месечни плащания, но явно бе стигнал до задънена улица.
– Не държим документи тук вкъщи. Всичко е при адвокатите ни – извинително поясни Йоран. – Но мога да ги накарам да направят копия и да ви ги изпратят.
– Ще сме ви много признателни – отвърна Патрик с възродена надежда.
Може би все пак щяха да се доберат до дъното на всичко това.
– О, простете, забравих за кафето – каза Йоран и стана от дивана.
– Бездруго трябва да тръгваме – обади се Патрик и си погледна часовника. – Моля ви, не си правете труд заради нас.
– Съжалявам, че не можахме да ви помогнем повече.
Марта наведе глава настрани и се усмихна на Патрик.
– Не се тревожете, понякога става така. И отново ви поднасям своите съболезнования – каза Патрик. – Надявам се да не съм ви притеснил особено, като дойдох тук да ви разпитвам толкова скоро след... Просто не знаехме...
– Няма нищо, скъпи – отговори тя и махна с ръка на извиненията му. – Познавах добре моя Вилхелм и за каквото и да са били тези плащания, мога да гарантирам, че не е намесено нищо престъпно или неетично. Така че можете да питате всичко, което ви интересува, и, както каза Йоран, ще се погрижим документите да ви бъдат изпратени. Само съжалявам, че не можахме да ви бъдем от полза.
Всички се изправиха и тръгнаха към антрето. Мая все още държеше куклата и я притискаше към гърдите си.
– Мая, миличка, трябва да оставиш куклата тук.
Ерика се приготви за неизбежната криза.
– Нека детето задържи куклата – каза Марта и погали Мая по главата. – Както казах, не мога да взема нищо със себе си, като си отида, а отдавна ми е минало времето да играя с кукли.
– Сигурна ли сте? – пробъбри Ерика. – Толкова е стара и съм сигурна, че ви носи скъпи спомени за...
– Спомените се пазят тук – каза Марта и почука с пръст челото си. – Не са в материалните предмети. Нищо не може да ме направи по-щастлива от това да знам, че малко момиченце отново играе с Грета. Сигурна съм, че горката кукла ужасно се отегчаваше да седи на дивана до старица като мен.
– Ами... благодарим ви. Хиляди благодарности – изрече Ерика толкова трогната, че с усилие сдържаше сълзите си.
– Моля, от сърце е – отвърна Марта и отново погали Мая по главата, а после със сина си съпроводиха посетителите до външната врата.
Последното, което Ерика и Патрик видяха, преди вратата да се затвори, беше как Йоран прегърна майка си през раменете и я целуна по челото.
Мартин си беше у дома и неспокойно крачеше нап-ред-назад. Пия беше на работа и тъй като беше сам в апартамента, не можеше да спре да мисли за случая. Сякаш чувството му за отговорност беше нараснало десетократно, тъй като Патрик беше в отпуск, а той нямаше увереността, че е способен да се справи със задачата. Приемаше го за слабост от своя страна, че се обърна към Патрик за помощ. Ала разчиташе извънредно много на преценката на колегата си, може би повече, отколкото на своята собствена. Понякога се чудеше дали някога ще придобие професионално самочувствие. Неп-рестанно изпитваше съмнения и се чувстваше несигурен, още откакто бе завършил полицейската академия. Беше ли подходящ за тази работа? Имаше ли потенциала да върши каквото се искаше от него?