– Това звучи доста философски, изречено от човек, прекарал голяма част от живота си в затвора. И вашето ли се дължеше на проста случайност и съдба?
Тонът на Мартин беше леко хаплив и той трябваше да си напомни да не намесва лични чувства. Ала през последната седмица бе видял колко се разстрои Паула от всичко, олицетворявано от Франс Рингхолм, така че не му бе лесно да скрива отвращението си.
– Случайността и съдбата въобще нямаха пръст там. Бях зрял човек и способен да вземам решения, когато избрах този конкретен път. И, то се знае, след дъжд качулка мога да заявя, че не биваше да върша едно или друго нещо... И че е трябвало да избера друг път. – Франс спря на място и се обърна към Мартин. – Само че нямаме тази възможност, докато живеем живота си, не е ли така? – натъртено произнесе той и после продължи да върви. – Възможността да предвиждаме бъдещето. Направих своя избор, и толкова. Изживях живот, какъвто си определих. И си платих цената.
– Ами вашите убеждения? И тях ли сам избрахте?
Мартин изпитваше искрено любопитство да чуе отговора. Не разбираше тези хора, които заклеймяваха цели сегменти от човечеството. Не проумяваше как оправдават подобни възгледи пред себе си. И докато го изпълваха с негодувание, беше и любопитен как са устроени – както е любопитно дете, разглобяващо радио, за да установи как работи.
Франс дълго време мълча. Явно прие въпроса за много сериозен и обмисляше как да отговори.
– Заставам зад убежденията си. Виждам, че нещо куца в обществото ни, и това е моята интерпретация на недъзите в него. Приемам за свой дълг да допринеса за решаването на проблема.
– Но да хвърляте вината върху цели етнически групи...
Мартин поклати глава. Просто не проумяваше подобен начин на мислене.
– Правите грешката да гледате на хората като на индивиди – сухо отбеляза Франс. – Но ние не сме такива. Всички сме част от група. Част от колективно цяло. И тези групи винаги са се борили една срещу друга, сражавали са се за място в йерархията, в световния ред. Може да ви се ще нещата да са различни, но това е положението. И макар да не използвам насилие, за да осигуря мястото си в света, аз съм от оцеляващите. Някой, който в крайна сметка ще бъде победител в световния ред. А винаги победителите са тези, които пишат историята.
Той замълча и се обърна да погледне Мартин, който потрепери, въпреки че се беше изпотил от бързото ходене. Имаше нещо неизмеримо ужасяващо във фанатичните убеждения. Плашещо бе да се осъзнае, че никаква логика на този свят не би убедила Франс и кохортите му колко изопачено виждат нещата. Оставаше единствено да бъдат обуздавани и маргинализирани, да се полагат усилия броят им да намалява. Мартин винаги беше вярвал, че ако изтъкне разумни аргументи пред събеседника си, накрая ще стигне до сърцевина, която може да бъде променена. Но в очите на Франс видя сърцевина, която бе така брутално охранявана от гняв и омраза, че би било невъзможно дори да се достигне.
Фелбака, 1944 г.
– Много е вкусно – каза Вилгот и си сервира още една порция от пържената скумрия. – Страшно ми се услади, Бодил.
Тя не отговори, само сведе глава с облекчение. Винаги беше благодарна, когато съпругът й бе в добро настроение и изразяваше задоволството си от нея.
– Имай го наум, момче. – Той насочи вилицата си към Франс. – Като решиш да се жениш, внимавай момичето да го бива в кухнята и в леглото.
Вилгот се разсмя така гръмко, че целият му език се видя в отворената уста.
– Вилгот! – възкликна Бодил и го погледна, макар да не се осмели на нещо повече от този плах протест.
– Хайде де, хубаво е момчето да научава такива неща – отвърна той и загреба щедро от картофеното пюре. – Впрочем, днес можеш да си горд с баща си, Франс. Току-що ми се обадиха от Гьотеборг и научих, че фирмата на онзи евреин Розенберг е фалирала благодарение на това, че му откраднах толкова много от поръчките през последната година. Достоен повод за празнуване! Ей така трябва да се справяме с тях! Да ги поставяме на колене един след друг и финансово, и с помощта на камшика!
Той избухна в толкова силен смях, че коремът му се разтресе. Масло от рибата потече от устата му и брадичката му лъсна.
– Няма да му е лесно да изкарва прехраната си в тия времена – промълви Бодил, неспособна да се спре.
Но още щом заговори, осъзна грешката си.
– Какво точно си мислиш, като казваш това, скъпа моя? – с измамна любезност попита Вилгот и постави вилицата и ножа си до чинията. – След като проявяваш подобно съчувствие към някого, интересно ми е как си стигнала до тази гледна точка.