– Къде да спрем? – попита той и се огледа.
– Там има едно място – посочи му Ерика и Патрик паркира колата на него.
– Най-добре ти и Мая да не идвате с мен в магазина – каза тя и извади количката от багажника. – Не мисля, че антикварен магазин е подходящо място за дъщеричката ни, която обича да пипа всичко.
– Вероятно си права – отвърна Патрик и сложи Мая в количката. – Ще идем да се поразходим. Но после непременно трябва да ми разкажеш всичко.
– Ще го направя, обещавам.
Ерика помаха на Мая и се отправи към адреса, който й бе даден по телефона. Антикварният магазин беше на Гулдхеден и тя го откри лесно. Когато влезе, дрънна звънче и нисък слаб човек с дълга брада се показа иззад една завеса.
– Мога ли да ви услужа с нещо? – попита той учтиво.
– Здравейте, аз съм Ерика Фалк. Говорихме с вас по телефона.
Тя се приближи към него и му протегна ръка.
– Много ми е драго – каза той и за голяма изненада на Ерика целуна ръката й.
Не можеше да си припомни кога за последно някой й е целувал ръка. И дали въобще някога.
– Както разбрах, имате медал, за който искате да узнаете повече, нали така? Влезте, да поседнем, докато го разгледам.
Той дръпна завесата настрани, за да й даде път да мине, което тя стори с наведена глава, тъй като вратата отзад бе извънредно ниска. И мигом се закова на място. Руски икони покриваха всеки сантиметър от стените в тъмното стайче, в което бе останало място само за масичка и два стола.
– Моята страст – обясни мъжът, който по телефона се бе представил като Оке Грунден. – Разполагам с една от най-големите колекции от руски икони в Швеция – добави гордо, след като седнаха.
– Много са красиви – каза Ерика, докато ги разглеждаше.
– И са далеч повече от красиви, драга моя, далеч повече – отвърна той, сияещ от гордост. – Носители са на история и традиция, която е... великолепна. – Замълча и си сложи очила. – Но аз се увличам прекалено на тази тема, така че да се насочим към повода за вашето посещение. Звучи интересно, трябва да кажа.
– Разбирам, че имате и друга специалност: медали от Втората световна война.
Той я погледна над очилата си.
– Така е. Впрочем човек живее доста изолирано, когато старите артефакти заменят общуването му с други хора. Не съм много сигурен, че съм направил верния избор, но е лесно да си мъдър постфактум.
Той се усмихна и Ерика отвърна на усмивката му. Антикварят имаше ненатрапчиво и иронично чувство за хумор, което й допадна.
Тя бръкна в джоба си и внимателно извади увития в парчето плат медал, а Оке включи лампа със силна крушка и примижа, за да не пропусне и най-малкия детайл.
– Откъде го имате? – попита накрая и отново я погледна над очилата си.
Ерика му каза за раклата на майка си и как е открила медала вътре.
– И доколкото знаете, майка ви няма връзка с Германия?
Ерика поклати глава.
– Аз поне не съм чувала да има такава. Но напоследък четох много по темата, а Фелбака, където майка ми е отраснала, е близо до норвежката граница. През войната много хора са искали да помагат на норвежкото съпротивително движение в борбата срещу германците. Знам, например, че дядо ми по майчина линия е позволявал хора да прекарват нелегално стоки до Норвегия на гемията му. Към края на войната дори е довел норвежки борец от съпротивата и му е дал подслон.
– Да, безспорно е имало тесни контакти между крайбрежните градове в Швеция и Норвегия, която е била окупирана от германците. Дори съседната провинция Далсланд е имала много общо с германците и норвеж-ците през войната.
Говореше, сякаш мислеше на глас, и продължаваше да разглежда медала.
– Нямам представа как майка ви се е сдобила с него – каза, – но едно знам. Този медал се нарича „Железен кръст“ и с него са награждавани германци за особено големи подвизи по време на войната.
– Няма ли нещо като списък на хората, получили такъв медал? – с надежда попита Ерика. – Каквото и да говорят за германците, поддържали са добра администрация по време на войната и със сигурност трябва да съществува някакъв архив...
Оке поклати глава.
– Не, уви, няма подобен списък. Нито мога да кажа, че този медал е бил особено рядък. Това е „Железен кръст – първи клас“. Раздадени са приблизително четиристотин и петдесет хиляди през време на войната, така че е невъзможно да се проследи кой е получил този конкретен медал.
Ерика изглеждаше разочарована. Надявала се бе медалът да й донесе повече сведения, но сега и тази следа изглеждаше като поредната задънена улица.
– Е, няма много, на което да се опра – каза тя, неспособна да скрие разочарованието си.