Изправи се, благодари на Оке, понечи да се ръкува, но вместо това получи целувка по ръката.
– Съжалявам – каза той, като я съпроводи през магазина. – Ще ми се да можех да помогна повече.
– Няма нищо – отвърна тя и отвори вратата. – Просто ще продължа проучванията си, защото искам да разбера защо този медал се е оказал в притежание на майка ми.
Ала когато вратата се затвори зад нея, Ерика се почувства напълно обезсърчена. Вероятно никога нямаше да разгадае тайната на медала.
Заксенхаузен, 1945 г.
През по-голямата част от пътуването беше в замаяно състояние. Най-вече си спомняше колко го бе боляло забралото ухо. Качиха го на влака за Германия, натъпкан сред много други затворници от Грини, неспособен да мисли за друго освен за главата си, която сякаш щеше да експлодира. Дори когато узна, че ще бъдат преместени в Германия, изпита само тъпо примирение. Знаеше какво значи това. Германия означаваше смърт. Никой не знаеше какво точно им готвят, но се шушукаше и намекваше. Разнасяше се мълва, че там ги очаква смърт. Знаеха, че ги наричат NN-затворници, от германските думи Nacht und Nebel, което означаваше „нощ и мъгла“. От тях се искаше да изчезнат, да умрат без съдебен процес и присъда. Просто да се изгубят в нощта и мъглата. Всички бяха чували историите и си мислеха, че са подготвени за онова, което може да ги очаква на крайната гара.
Ала нищо чуто не би могло да ги подготви за действителността. Бяха пристигнали в ада. Ад, в който под краката им не гореше огън, но пак си беше ад. Той беше тук вече от няколко седмици и видяното през това време го преследваше всяка нощ в неспокойните му сънища и го изпълваше с тревога всяка сутрин, когато бяха принудени да стават в три сутринта и да работят без прекъсване до девет вечерта.
За NN-затворниците беше дори по-зле. На тях се гледаше като на мъртъвци. Те бяха на дъното на лагерната йерархия. За да няма грешка, всички носеха червена буква N на гърба си. Червеният цвят сочеше, че са политически затворници. Криминалните носеха зелени символи. Между червените и зелените се водеше постоянна битка за надмощие в лагера. Единствената утеха бе, че скандинавските затворници бяха обединили силите си. Бяха пръснати из лагера, но всяка вечер след работа се събираха да си говорят за случващото се. Онези, които можеха да отделят нещичко, отрязваха парченце от дневната си дажба хляб. Парченцата се събираха и се даваха на скандинавските затворници, които лежаха болни в лазарета. Всички бяха решени възможно най-голям брой скандинавци да се завърнат по домовете си. Ала за мнозина помощ нямаше. Аксел бе изгубил бройката на вече загиналите пленници.
Погледна ръката, с която държеше лопатата. Беше само кости без никаква плът по тях, само с кожа, опъната върху кокалчетата. Прималя му и за миг се облегна на лопатата, когато най-близкият пазач отклони поглед, ала после побърза да възобнови копаенето, когато пазачът погледна в неговата посока. Всяка порция пръст, загребана с лопатата, го караше да се задъхва от усилието. Аксел се заставяше да не поглежда към причината за цялото това копаене. Само веднъж бе допуснал тази грешка, в първия ден. И още виждаше сцената всеки път щом затвореше очи. Купчината тела. Купчината скелети, натрупани като боклук, които щяха да бъдат заровени в масов гроб. Най-добре беше да не гледа. Зърна нещо само с периферното си зрение, докато се стараеше да изрива достатъчно пръст, за да не си навлече яда на пазачите.
Пленникът до него внезапно се отпусна на земята. Също тъй кльощав и недохранен като Аксел, той просто колабира и бе неспособен да се изправи отново на крака. На Аксел му мина през ума да иде и да помогне на човека, но такива мисли биваха бързо пропъждани и никога не водеха до действие. В момента цялото му внимание бе фокусирано върху собственото му оцеляване. Само толкова му бе по силите при малкото останала му енергия. Всеки се грижеше само за себе си и даваше всичко, на което е способен, за да оцелее. Чувал бе съветите на германските политически затворници. Nie auffalen: не привличай внимание към себе си, не се опитвай да избягаш. Ключът бе да застанеш дискретно в средата и да държиш главата си наведена, ако се зададяха неприятности. Ето защо Аксел наблюдаваше с безразличие как пазачът отиде до пленника на земята, хвана го за ръката и го замъкна към центъра на ямата, където беше най-дълбоко. После преспокойно се изкачи обратно и остави пленника зад гърба си. Нямаше да си хаби патроните за него. Времената бяха трудни и щеше да е истинска разсипия да стреля по някой, който практически си бе мъртвец. Върху него щяха да бъдат нахвърляни трупове. Ако още не беше мъртъв, скоро щеше да умре от задушаване. Аксел отмести поглед от пленника в ямата и продължи да копае в своя ъгъл. Вече не мислеше за близките си у дома. Нямаше място за такива мисли, ако искаше да оцелее.