ДВА ДНИ ПО-КЪСНО Ерика се чувстваше все така обезкуражена. Надявала се бе да получи повече информация за медала. Знаеше, че Патрик също е разочарован след опита си да открие защо Ерик Франкел всеки месец е превеждал пари. Но никой от двама им не бе готов да се предаде. Патрик още се надяваше, че документите, оставени от Вилхелм Фриден, ще разкрият нещо, а Ерика бе решена да продължи да издирва произхода на медала.
За известно време се бе оттеглила в кабинета си да пише, но не можеше да се съсредоточи над книгата. В главата й витаеха твърде много мисли. Посегна към пакетчето бонбони, като се наслаждаваше на вкуса на кока-кола, докато шоколадът се разтапяше в устата й. Скоро трябваше да сложи край на този навик. Но напос-ледък се бяха случили толкова неща, че не можеше да си откаже удоволствието от малка почерпка от време на време. После щеше да му мисли. Успяла бе да свали килограми за сватбата им през пролетта, като разчиташе изключително на волята си. Затова бе убедена, че може да го стори пак. Просто не днес.
– Ерика! – повика я Патрик от долния етаж.
Тя се изправи и отиде до площадката да види какво иска.
– Обади се Карин. С Мая отиваме на разходка с нея и Луде.
– Добре – малко неясно отвърна Ерика, защото още смучеше бонбона.
Върна се в кабинета си и седна пред компютъра. Още не беше решила какво мисли за разходките на Патрик с Карин. Разбира се, тя изглеждаше приятна жена, а и с Патрик отдавна бяха разведени. Ерика бе убедена, че за него тази връзка е древна история. И все пак. Беше малко странно да го вижда как излиза, за да прекара известно време с бившата си съпруга. Особено след като някога бяха споделяли общо легло. Ерика разтърси глава да се отърве от образа, пробягал през ума й, и реши да се утеши с нов бонбон. Наистина трябваше да се стегне. Никога не се беше смятала за ревнивка.
За да отклони вниманието си, влезе в Интернет и започна да сърфира. Хрумна й идея и изпълнена с трепетно очакване, написа Ignoto militi в търсачката и натисна клавиша „ентър“. Получи няколко отговора. Избра първия и го зачете с интерес. Сега си припомни защо думите й звучаха толкова познато. Една училищна екскурзия до Париж бе отвела цяла група умерено заинтересувани ученици, учещи френски, до Триумфалната арка. И до гроба на незнайния воин. Ignoto militi означаваше просто „На незнайния воин“.
Ерика се намръщи, докато четеше написаното на екрана. В главата й препускаха мисли, възникваха нови въпроси. Чисто съвпадение ли беше, че Ерик Франкел бе надраскал тези думи на бележника на бюрото си? Или те имаха някакъв смисъл? И ако бе така, какъв? Прочете още от текста на екрана, но не откри нищо интересно, така че продължи нататък. С трети бонбон в устата вдигна крака върху бюрото и се замисли какво да предприеме. После й дойде наум, че има някой, който може да й каже повече... Вероятността не беше голяма, но... Стана и хукна към долния етаж, грабна ключовете за колата от масичката в антрето, качи се в колата и подкара към Удевала.
Четирийсет и пет минути по-късно седеше в колата на паркинга и се колебаеше, защото си даваше сметка, че не разполага с план. Сравнително лесно беше да узнае по телефона в кое отделение на болницата в Удевала лежи Херман, но нямаше представа дали ще я пуснат при него. Е, просто щеше да опита. Налагаше се да импровизира. За всеки случай се отби в магазинчето във фоайето и купи голям букет цветя. Взе асансьора, слезе на нужния етаж и уверено закрачи към отделението. Като че никой не я забелязваше. Ерика огледа номерата на стаите. Трийсет и пета. Това трябваше да е неговата. Силно се надяваше той да е сам, а не с дъщерите си около себе си, защото тогава зле й се пишеше.
Ерика пое дълбоко дъх и отвори вратата. Какво облекчение. Никакви посетители. Влезе и внимателно зат-вори вратата зад себе си. В стаята имаше две легла и на едното от тях лежеше Херман. Другият пациент спеше дълбоко. Ала Херман беше буден, взрян в пространството, с ръце, отпуснати върху завивката.
– Здравей, Херман – тихичко продума Ерика и придърпа стол до леглото му. – Не знам дали ме помниш. Идвах да посетя Брита. И ти ми се ядоса.
Отначало Херман или не можеше, или не искаше да я чуе. После бавно се обърна да я погледне.