– Знам коя си. Дъщерята на Елси.
– Точно така. Дъщерята на Елси.
Ерика се усмихна.
– Беше в къщата ни отново... преди няколко дни – промълви той, втренчен в нея, без да мига.
Ерика бе изпълнена с необяснима нежност към него. Представи си го легнал до мъртвата си съпруга, прегърнал я здраво. А сега изглеждаше толкова дребничък в болничното легло, малък и крехък. Вече не бе същият мъж, който й беше крещял, че е разстроила Брита.
– Да, бях в къщата ви. С Маргарета – отвърна Ерика.
Херман само кимна. Известно време никой от двамата не проговори.
Накрая Ерика наруши мълчанието.
– Правя проучване за живота на майка ми. Така попаднах на името на Брита. После, като разговарях с Брита, останах с впечатление, че има още, което искаше да ми каже. Или беше в състояние да ми каже.
По лицето на Херман се изписа странна усмивка, но той не отговори.
Ерика продължи:
– Мисля също, че е странно съвпадение, дето двама от тримата приятели на майка ми от младини умряха в толкова кратък период.
Тя замълча и зачака неговата реакция.
По бузата на Херман се търколи сълза. Той вдигна ръка и я избърса.
– Аз я убих – отрони и отново се взря в празното пространство. – Аз я убих.
Ерика чу изреченото от него и според Патрик нямаше нищо, което да противоречи на твърдението му. Ала тя знаеше, че Мартин е скептичен също като нея. И в тона на Херман се долавяше някаква особена нотка, която тя не можеше да си обясни.
– Знаеш ли какво е това, което Брита премълча пред мен? Нещо, случило се през войната ли е? С майка ми ли е свързано? Мисля, че имам право да знам – настоя тя.
Надяваше се, че не го притиска прекалено, тъй като той очевидно бе в уязвимо състояние, ала тя отчаяно се стремеше да открие какво в миналото на майка й така е променило отношението на Елси към живота. След като не получи отговор, Ерика продължи:
– Когато Брита започна да се обърква при посещението ми, спомена нещо за непознат войник, който шепнел. Знаеш ли какво е имала предвид с това? В този момент ме прие като Елси. Не като дъщерята на Елси. И заговори за незнайния воин. Знаеш ли нещо за това?
Отначало не можа да идентифицира звука, който Херман издаде. После осъзна, че той се смее. Безкрайно печална имитация на смях. Тя не виждаше какво смешно може да има. Но може би наистина беше смешно.
– Питай Пол Хекел. И Фридрих Хюк. Те могат да отговорят на въпросите ти.
Той отново започна да се смее. Все по-силно и по-силно, докато целият креват се разтресе.
Смехът му изплаши Ерика повече от сълзите му, ала тя все пак го попита:
– Кои са те? Къде мога да ги открия? Какво общо имат с всичко това?
Искаше й се да разтърси Херман, за да отговори на въпроса й, да изкопчи обяснение от него, но в този момент вратата се отвори.
– Какво става тук?
На прага стоеше лекар със скръстени ръце и строго изражение на лицето.
– Прощавайте, сбърках стаята. Но възрастният човек тук каза, че му се бъбрело с някого. И после...
Тя бързо излезе през вратата, като стрелна извинителен поглед към лекаря.
Сърцето на Ерика бумтеше в гърдите й, когато стигна до колата си на паркинга. Херман й беше дал две имена. Две германски имена, които никога не бе чувала преди и които не означаваха нищо за нея. Какво общо имаха с това двама германци? Бяха ли по някакъв начин свързани с Ханс Олавсен? Все пак той се беше борил срещу германците, преди да избяга в Швеция. Нищичко не разбираше.
През целия път обратно към Фелбака двете имена се въртяха в съзнанието й. Пол Хекел и Фидрих Хюк. Толкова бе странно. Напълно уверена беше, че никога преди не е чувала тези имена. И в същото време й звучаха бегло познато.
– Мартин Молин – каза името си той, като вдигна телефона още при първото позвъняване, после слуша нап-регнато няколко минути и се намеси само за да зададе няколко въпроса.
После взе бележника, в който бе нахвърлял бележки по време на телефонния разговор, и отиде в кабинета на Мелберг. Завари го в странна поза, седнал на пода с опънати крака, наведен напред в усилие да докосне пръстите на стъпалата си. Без успех.
– Простете. Прекъсвам ли нещо? – попита Мартин, който се бе заковал на прага.
Поне Ернст се зарадва да го види, приближи се, като въртеше опашка, и започна да ближе ръката му. Мелберг не отговори, само се намръщи и се опита да се надигне от пода. За голямо свое раздразнение накрая беше принуден да се откаже и протегна ръка към Мартин, който го издърпа и изправи на крака.
– Поразтягах се малко – промърмори Мелберг и бързо отиде да седне на стола си.
Мартин повдигна длан към лицето си да прикрие усмивката си. Ставаше все по-забавно.