– Да приготвя ли вечеря? – тихо попита Карина и му хвърли предпазлив поглед.
Сякаш се обикаляха един друг като две животни, две уплашени животни, които са се срещнали за пръв път и не са сигурни какво може да се случи. И може би това бе съвсем точно описание. От много дълго време не я беше виждал трезва. Не знаеше коя е, без да се е наляла с алкохол. Нито пък тя познаваше сина си. Как би могла да следи какво се случва, когато постоянно се движеше в алкохолна мъгла, размътваща всичко, което виждаше и вършеше? Сега бяха непознати един за друг. Ала непознати, изпълнени с любопитство, интерес и надежда.
– Чувал ли си се с Франс? – попита тя, докато вадеше продукти от хладилника, за да сготви спагети с кюфтенца.
Пер не знаеше какво да каже. Цял живот му беше строго забранявано да има какъвто и да било контакт с дядо си по баща, но сега тъкмо Франс бе този, който се намеси и спаси ситуацията, поне временно.
Карина забеляза объркването на сина си и нежеланието му да отговори.
– Всичко е наред. Шел да говори каквото си ще, но що се отнася до мен, можеш да общуваш с Франс. Стига да си... – Тя се поколеба, опасяваща се да не изрече нещо погрешно, което да наруши крехкото равновесие, установено с такива усилия помежду им през последните дни. Ала после събра кураж и продължи: – Нямам нищо против да контактуваш с дядо си. Той... Франс каза неща, които трябваше да бъдат казани. Неща, накарали ме да си дам сметка... – Тя остави ножа за рязане на лук и Пер видя, че се бори да сдържи сълзите си, когато се обърна с лице към него. – Той ме накара да разбера, че положението трябва да се промени и вечно ще му бъда благодарна за това. Но искам да ми обещаеш, че няма да ходиш... при хората, с които той има вземане-даване. – Тя го погледна умолително и долната й устна затрепери. – Аз не мога да ти обещая нищо в замяна... Надявам се, че разбираш. Толкова е трудно. Всеки ден, всяка минута са мъка. Мога да ти обещая единствено, че ще се опитам. Става ли?
И отново този засрамен умоляващ поглед.
Пер усети как малкият стегнат възел в гърдите му се стопява. През всички тези години единственото, което бе искал, особено след като баща му ги остави, бе разрешение да бъде дете. Вместо това беше принуден да чисти повръщаното й, да я следи да не подпали къщата, докато пуши в леглото, и да поеме цялото пазаруване. Налагаше му се да върши неща, които нито едно малко момче не биваше да върши. Всички тези спомени пробягаха в паметта му. Но нямаха значение. Защото единственото, което чуваше, беше нейният глас, мекият й, молещ майчин глас. Направи крачка напред и обви ръце около шията й. Сгуши се в нея, макар вече да я надвишаваше с близо цяла глава. И за пръв път от десет години си позволи да се почувства дете.
Фелбака, 1945 г.
– Не е ли прекрасно да не си на работа? – изгука Брита и погали Ханс по рамото.
Той само се засмя и се освободи от ръката й. След като беше опознал всички тях през последните шест месеца, беше напълно наясно, че е използван, за да предизвика ревност у Франс. Насмешливият поглед на самия Франс му подсказа, че той също е наясно с намеренията на Брита. Ала Ханс нямаше как да не се възхити на упорството й. Тя вероятно никога нямаше да спре да въздиша по Франс. Макар че и Франс отчасти имаше вина, тъй като от време на време насърчаваше чувствата й към него, като й отпускаше по мъничко внимание, а после й отвръщаше с обичайната си студенина. Според Ханс играта, която играеше Франс, граничеше с жестокост, но не искаше да се меси. Разстройваше го фактът, че накрая беше разбрал към кого Франс проявява истински интерес. Погледна я, седнала недалеч от него, и почувства болка в гърдите, защото в този момент тя каза нещо на Франс, а пос-ле се усмихна. Елси имаше толкова красива усмивка. И не само усмивката й беше прекрасна. Очите й, духът й, хубавите ръце в роклята с къси ръкави, която носеше, малката трапчинка, появяваща се вляво от устата й при усмивка. Всичко у нея беше красиво.
Елси и семейството й бяха добри с него. Плащаше нищожна, съвсем недостатъчна сума за наем, а Елоф му бе уредил работа на една от гемиите. Често бе канен да се храни със семейството – практически почти всяка вечер – и тяхната топлота и дружелюбност изпълваха всяко кътче от душата му. Емоциите, които войната му бе ограбила, бавно се завръщаха. И Елси. Ханс се бе опитвал да се бори с мислите, образите и чувствата, които го връхлитаха всяка нощ в леглото му, щом си я представеше. Ала накрая трябваше да си признае, че е безнадеждно влюбен в нея. И сърцето му биваше пронизвано от ревност всеки път, когато видеше Франс да поглежда Елси със същото изражение, каквото предполагаше, че има и на неговото лице. Не биваше да бъде пренебрегвана и Брита. Тя беше достатъчно умна да схване какво става, ала инстинктивно знаеше, че не е център на вниманието нито на Франс, нито на Ханс. И Ханс беше наясно, че това ужасно я дразни. Беше лекомислено, егоистично момиче и той не разбираше защо Елси въобще искаше да общува с нея. Но докато Елси проявяваше желание Брита да е с тях, той трябваше да се примирява с присъствието й.