Като се изключеше Елси, Ерик беше човекът, когото Ханс харесваше най-много сред новите си приятели. У Ерик имаше някаква преждевременна мъдрост и сериозност, които допадаха на Ханс. Двамата обичаха да разговарят на всякакви теми: за войната, за история, за политика и икономика и Ерик беше възхитен да срещне у Ханс сроден интелект, какъвто му бе липсвал. Разбира се, Ханс не бе толкова начетен, колкото Ерик, станеше ли дума за факти и цифри, но знаеше много за света и за историята, за взаимовръзката между нещата. Можеха да разговарят с часове. Елси ги закачаше, че са като двама старци, които се надлъгват един друг, ала Ханс виждаше, че е доволна от общуването им.
Единственото, за което не говореха, беше братът на Ерик. Ханс никога не зачекна темата и след първия опит и Ерик не го стори.
– Мама сигурно скоро ще е готова с вечерята – каза Елси, изправи се и отупа роклята си.
Ханс кимна и също стана.
– Ще дойда с теб, иначе тя ще се сърди – каза той и погледна Елси, която само се усмихна мило и заслиза по каменистия склон.
Ханс забеляза, че тя се изчерви. Беше на седемнайсет, с две години по-голям от нея, но тя винаги го караше да се усеща като глупаво учениче.
Махна за довиждане на останалите трима и се заспуска по склона след Елси. Тя се огледа в двете посоки, преди да пресече шосето и да отвори портата към гробището. Оттам беше по-пряко.
– Времето тази вечер е много приятно – каза той и усети колко е нервен.
Наруга се безмълвно, каза си да спре да се държи като идиот. Тя вървеше бързо по настланата с чакъл пътека, а той подтичваше след нея. След няколко крачки я настигна и тръгна редом с нея, пъхнал ръце в джобовете си. Не бе отговорила на забележката му за времето, което бе облекчение, защото бе прозвучала глупаво.
Внезапно изпита всеобхватно щастие. Вървеше до Елси, от време на време поглеждаше към профила й. Вятърът бе изненадващо топъл и камъчетата под краката им хрущяха с приятен звук. Не си спомняше от цяла вечност да се е чувствал така. Чисто щастие. А и надали бе имал някога подобно усещане. Имаше твърде много пречки и това пораждаше в гърдите му болка от унижение, омраза, страх. Положил бе всички усилия да не мисли за миналото. В момента, когато се промъкна на гемията на Елоф, бе решил да остави всичко зад гърба си. Да не поглежда назад.
Ала сега образите идваха неканени. Вървеше мълчаливо до Елси, като се стремеше да ги напъха обратно по тъмните дупки, където ги бе скрил, ала те напираха през преградите в съзнанието му. Може би това бе цената, която трябваше да плати за моментното чувство на щастие. За този кратък горчиво-сладък миг. Ако бе така, може би си струваше. Ала това не му помагаше сега, докато вървеше до Елси и усещаше лицата, гледките, миризмите, спомените и звуците да го връхлитат. Обзет от паника, Ханс изпита потребност да направи нещо. Гърлото му се стегна, дишането му стана плитко и ускорено. Не можеше повече да отблъсква спомените. А не можеше и да им позволи да го завладеят. Трябваше да стори нещо.
В този момент ръката на Елси се докосна до неговата. Допирът го накара да подскочи. Беше нежен и в същото време зареден с електричество и със своята простота бе достатъчен да прогони онова, за което той не искаше да мисли. Спря рязко на хълма над гробището. Елси беше на крачка над него и когато се обърна, лицата им се озоваха на едно ниво.
– Какво ти е? – попита го тя разтревожена.
В този момент той пристъпи към нея, улови лицето й между дланите си и нежно я целуна по устните. Отначало тя замръзна и той отново усети как паниката се надига в него. После тя внезапно се отпусна, устните й, допрени до неговите, станаха меки и се разтвориха. Ужасен, но възбуден, той внимателно провря език помежду тях и потърси нейния. Отгатна, че никога не е целувана преди, ала езикът й инстинктивно посрещна неговия и той усети как краката му се подкосяват. Отдръпна се от нея със затворени очи и погледна едва след няколко секунди. Първото, което видя, бяха очите й. В тях бе отразено онова, което самият той чувстваше.