– Предполагам, целият смисъл е в това, че никой не знае предварително – отвърна Франс и се загледа към водата. – Ако човек имаше кристално кълбо, в което да види всичко, което ще изпита, докато го има на света, сигурно не би пожелал дори да стане от леглото. Работата е там, че животът трябва да се поема на малки дози. Да се посрещат скърбите и проблемите на порции, които да могат да бъдат преглътнати.
– Понякога човек получава твърде големи парчета от тях – отбеляза Аксел и ритна още едно камъче.
– Сигурно говориш за други хора, не за теб и мен – рече Франс и се обърна да погледне Аксел. – Може да изглеждаме много различни в очите на околните. Но аз и ти сме от една порода. Знаеш го. Никога не капитулираме. Колкото и голяма порция да ни бъде поднесена.
Аксел само кимна. После отново погледна Франс.
– Съжаляваш ли за нещо?
Франс дълго обмисля въпроса. После каза:
– Какво има да съжалявам? Станалото – станало. Всички правим своя избор. Ти направи своя. Аз направих моя. Дали съжалявам за нещо? Не. Какъв смисъл би имало?
Аксел вдигна рамене.
– Предполагам, че съжаленията са част от човешката природа. Какво бихме били без тях?
– Но въпросът е променят ли съжаленията нещо. Същото важи и за работата, която вършиш. Отмъщение. Посвети целия си живот да преследваш престъпници и единствената ти цел беше отмъщение. Нямаше друга цел. И промени ли нещо това? Тъй или иначе, шест милиона души загинаха в концентрационните лагери. Какво се промени от факта, че си открил жена, която е била надзирателка през войната, а останалата част от живота си е прекарала като домакиня в Съединените щати? И ако я затътриш пред трибунал за престъпления, които е извършила преди повече от шейсет години, какво би променило това?
Аксел преглътна с усилие. През повечето време той вярваше в смисъла на работата, която вършеше. Ала Франс го бе уцелил по болното място. Задаваше въпрос, който Аксел неведнъж сам си бе задавал в моменти на слабост.
– Дава покой на семействата на жертвите. И е сигнал, че няма да приемем всичко за нормално човешко поведение.
– Глупости – отсече Франс и пъхна ръце в джобовете си. – Наистина ли си въобразяваш, че така ще подплашиш някого или че изпращаш някакъв сигнал, когато настоящето има толкова по-голяма мощ от миналото? В човешката природа е хората да не виждат последствията от деянията си, нито да си вземат поука от историята. А по отношение на покоя? Ако някой не е намерил покой след шейсет години, не му е писано да го получи. Отговорност на всеки индивид е да направи така, че да живее в мир със себе си, не можеш да очакваш възмездие и да вярваш, че то ще дойде някой ден.
– Това са цинични думи – заяви Аксел и също скри ръце в джобовете на палтото си.
Вятърът ставаше по-студен и той трепереше.
– Само искам да проумееш, че зад всички благородни дела, на които мислиш, че си посветил живота си, има една силно примитивна и фундаментална човешка емоция: желанието за отмъщение. Аз не вярвам в отмъщението. Вярвам, че единственото, което трябва да сторим, е да направим каквото можем, за да променим настоящето.
– И си мислиш, че правиш това ли? – с напрегнат глас попита Аксел.
– С теб сме от различни страни на барикадата, Аксел – сухо отвърна Франс. – Но да, това си мисля, че правя. Променям нещо. Не диря мъст. Не изпитвам съжаления. Гледам напред и действам според убежденията си. Това е съвършено различно от онова, което ти вършиш, и никога няма да сме на едно мнение. Пътищата ни се разделиха още преди шейсет години и никога няма да се съберат.
– Как се обърнаха нещата така? – тихо промълви Аксел и преглътна мъчително.
– Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Няма значение как. Така е, и толкоз. Единственото, което можем да сторим, е да се борим, за да оцеляваме, за да променяме каквото можем. Да не поглеждаме назад. Да не затъваме в угризения или предположения как е можело да се развият нещата. – Франс спря и принуди Аксел да го погледне в лицето. – Не можеш да гледаш назад. Стореното е сторено. Миналото е минало. Не може да съществува съжаление.