– Но ние не знаем точната дата, когато норвежецът е напуснал Фелбака – възрази Ерика и се смръщи. – Поне аз не открих информация за това. Нямам представа кога е напуснал майка ми.
– Аз всъщност знам кога Ханс Олавсен е напуснал града – обяви тържествуващо Шел и зарови из книжата върху бюрото си. – Поне приблизително – добави. – Аха!
Той измъкна една статия и я постави пред Ерика.
Ерика се наведе напред и зачете на глас:
– „Тази година Асоциацията на Фелбака организира с голям успех...“
– Не, не, другата колонка – прекъсна я Шел и показа с пръст.
– А, добре. – Ерика започна отново. – „Всички до един бяха изненадани да научат, че норвежкият борец от съпротивата, който бе намерил убежище тук, във Фелбака, внезапно ни е напуснал. Много от жителите на Фелбака съжаляват, че не са имали възможност да се сбогуват и да му благодарят за неговите усилия по време на войната, на чийто край най-сетне станахме свидетели.“ – Ерика погледна датата в горния край на страницата и вдигна поглед. – 19 юни 1945 година.
– Така че е изчезнал веднага след края на войната, ако правилно тълкувам това – каза Шел, взе статията и я постави най-отгоре върху купчината.
– Но защо? – Ерика наклони глава и заразсъждава над прочетеното. – Все още мисля, че е добра идея да се поговори с Аксел. Може брат му да му е казал нещо. Аз ще се пробвам. А вие случайно нямате ли желание да поговорите с баща си?
Шел дълго време мълча. Накрая каза:
– Разбира се. И ще ви уведомя, ако науча нещо от Халворсен. А и вие непременно ми се обадете, в случай че откриете нови сведения. Става ли?
Той вдигна предупредително пръст. Не беше свикнал да работи в сътрудничество, но в този случай очевидно видя преимуществото да има Ерика като помощник.
– Ще направя справка и с шведските власти – добави Ерика и се изправи. – Обещавам да ви известя в минутата, щом науча нещо.
Тя понечи да облече сакото си, но внезапно се спря.
– Между другото, Шел, има още едно дребно нещо. Не знам дали е важно, но...
– Казвайте. Всичко може да е ценно на този етап – каза той и вдигна очи към нея с интерес.
– Разговарях с Херман, съпруга на Брита. Той, изглежда, знае нещо за всичко това. Не съм сигурна, но имам такова чувство. Попитах го за Ханс Олавсен. Той реагира извънредно странно, а после ми каза, че трябвало да попитам двама души на име Пол Хекел и Фридрих Хюк. Опитах се да ги проверя и не открих нищо. Но...
– Да? – подкани я Шел.
– О, и аз не знам. Мога да се закълна, че не съм срещала тези имена преди. И все пак има нещо познато в... Не, не мога да го налучкам.
Шел почука с писалката си по бюрото.
– Пол Хекел и Фридрих Хюк?
Когато Ерика кимна, той записа имената.
– Добре, ще се опитам да проверя и тях. Ала имената нищо не ми говорят.
– Е, сега и двамата си имаме задачи – отбеляза Ерика с усмивка, като се поспря на прага. – Чудесно е усещането, че вече сме двама, работещи по този случай.
– Да, така е – промърмори Шел някак разсеяно.
– Ще държим връзка – каза Ерика.
– Добре – каза Шел и хвана телефона, без да я погледне, когато тя излизаше от кабинета му.
Нямаше търпение да стигне до дъното на тази история. Журналистическият му нос подушваше нещо гнило.
– Да идем ли да седнем и да прегледаме всичко?
Беше понеделник следобед и в полицейския участък цареше спокойствие.
– Добре – каза Йоста и се надигна неохотно. – И Паула ли?
– Разбира се – отвърна Мартин и отиде да я повика.
Мелберг беше излязъл да разходи Ернст, а Аника изглеждаше заета в рецепцията, така че само тримата седнаха в кухнята с всички налични материали от разследването пред тях.
– Ерик Франкел – каза Мартин и опря върха на химикалката си върху чиста страница в бележника.
– Бил е убит в дома си с предмет, който от преди това е присъствал на местопрестъплението – каза Паула и Мартин трескаво се залови да пише.
– Това като че сочи към непредумишлено убийство – обади се Йоста и Мартин кимна.
– Нямаше пръстови отпечатъци по бюста, използван като оръдие на убийството, но не изглежда той да е бил избърсан, така че убиецът трябва да е носел ръкавици, което всъщност противоречи на идеята, че убийството е недпредумишлено – вметна Паула и погледна думите, които Мартин записваше в бележника си. – Наистина ли можеш да си го разчетеш после? – попита тя скептично, тъй като написаното повече й приличаше на йероглифи. Или на стенография.